— Разхождаш ли се? — попита Лорн с лека ирония.
— Ловувах.
— Чантата ти ми се струва доста празна.
— Нямах късмет — каза Йерас, като сложи стрела в арбалета.
— Случва се. Аз се прибирам, а ти?
— Аз също.
Тръгнаха заедно по пътя.
— Тук нищо не рискувам — каза Лорн по някое време.
— Това не е толкова сигурно — каза Йерас, като продължаваше да наблюдава околностите.
— Всички ме мислят за мъртъв, Йерас.
Съгледвачът вдигна рамене. Нямаше желание да аргументира убеждението си, но и нямаше да го промени.
Лорн се усмихна.
Йерас внезапно вдигна арбалета на рамото си и уби един заек на сто крачки от тях.
Като цяло замъкът представляваше огромна главна кула, заобиколена от крепостна стена с бойници. Разположен на скалист, остър връх, до който се стигаше по стръмна пътека, виеща се по склона на планината, той можеше да подслони един гарнизон и — ако е необходимо — да послужи за убежище на жителите на оределите съседни села. Командваше няколко от съгледваческите кули, които от левга на левга, от хребет на хребет отграничаваха графство Аргор и наблюдаваха набезите на гелтските племена. Именно тук, в тази отдалечена долина, недостъпна в продължение на седмици през зимата поради снеговете, затварящи прохода, беше скрит и лекуван Лорн.
Като минаха по подвижния мост, Лорн и Йерас с изненада видяха Орвен, който разговаряше на двора с Логан. Също като Йерас, Логан беше един от първите черни гвардейци, които Лорн прие — мълчалив и сдържан, той беше елитен наемник, спазващ Кодекса на желязото, както свидетелстваше белега, направен с нагорещено желязо на дясната му китка. Колкото до Орвен, той беше рицар с побелели коси и потъмняла от слънцето кожа, който вярно служеше като съветник на граф Теожен д’Аргор от над двайсет и пет години.
— Сир Орвен! — възкликна Лорн. — Как сте?
Прегърнаха се.
— Като върху стари крака — отвърна Орвен. — Но имам само тези.
— Радвам се да ви видя отново, Орвен.
— Аз също! Особено като ви намирам в добра форма. Трудно ми е да повярвам, че…
— Че не съм умрял тази зима?
— В известен смисъл, да.
За последен път се бяха видели, когато Лорн дискретно беше напуснал замъка на граф Д’Аргор, където беше останал достатъчно дълго, понеже трябваше да лежи. Когато си тръгна, животът му вече не беше в опасност. Но все още беше твърде слаб и куцаше, така че нищо не позволяваше да се мисли, че възстановяването му ще е толкова бързо.
— Това е… чудо — добави Орвен.
Изглеждаше доволен, но като че ли не можеше да повярва.
Орвен беше ветеран от многобройни битки. Беше видял много мъртви, осакатени и ранени. Така че знаеше, че това възстановяване на Лорн беше цяло чудо, необикновено. Ненормално. Смутен, той се помъчи да види очите на Лорн, но в тъмните стъкла на очилата видя само собствения си размит и деформиран образ.
— Ако това ви успокоява — каза Лорн тихо, — все още имам жестоки болки, които ме държат буден по цяла нощ. Което е върховно лекарство против кошмарите.
Това трябваше да прозвучи като шега и Орвен се принуди да го приеме като такава. Но тонът не беше шеговит. Напротив, Лорн изглеждаше страховито и дори заплашително, но само за миг, така че Орвен се усъмни в себе си и не знаеше какво да мисли.
Забелязвайки изведнъж, че имаше не един, а два оседлани коня, вързани на входа на кулата, Лорн се обърна и — разцъфнал целият в усмивка — видя Наерис.
— Нае!
Облечена като коняр, тя стоеше настрана, свенлива, нещо, което не беше в нрава ѝ. Тя беше дъщеря на Рейк Вард, който — сам — беше успял да я отгледа чисто и просто като момче, каквото нямаше. Черните ѝ очи блестяха. Тя се усмихваше, дългата плитка падаше на едното ѝ рамо, беше хубава, въпреки белега на дясната ѝ буза, получен по времето, когато Лорн, Алан и тя прекарваха летата заедно в Цитаделата.
Тъй като тя се колебаеше, Лорн се престраши и я прегърна. Тя се отпусна в ръцете му и затвори очи, пронизана от тръпка, когато той я притисна към себе си.
— Нае — прошепна той. — Ако знаеш колко ми е приятно да те видя…
— На мен също — отвърна тя развълнувано.
Като я пусна от прегръдката си, той хвана ръцете ѝ, облечени в ръкавици.
— А ръцете ти? — попита той.
Тя ги издърпа.