— Добре са — каза тя. — Скоро нищо няма да личи.
— Наистина ли? Много добре.
И като се отдръпна от Нае, Лорн попита:
— Но всъщност какво ви води насам вас двамата?
— Графът пристига — обясни Орвен. — Имаме преднина само от няколко часа.
„Лорн! Лорн, тук ли си?“
Лорн си спомняше какво беше почувствал, когато чу, че някой го вика сред грохота и пукането на огъня. Въпреки болката в обезкървените си крайници, се почувства така, сякаш му бяха вдъхнали нови сили за живот и му бяха върнали надеждата.
Задушаваше се сред пламтящата горещина, седеше на земята с разперени ръце и изпънати до болка рамене, с приковани длани към пейката, на която беше опрян.
Пламъците вече стигаха до краката му.
„Лорн! Отговори! Тук ли си?“
С мъка беше повдигнал глава.
И макар че очите му бяха пълни със сълзи, беше успял да различи слаб силует след пламъците и дима. Отново можеше да мърда. Малко. Въздействието на отровата намаляваше, но беше изчерпал последните си сили, докато се опитваше — напразно — да се освободи. Дали можеше да извика? Беше опитал и отначало се чу само някакъв стържещ звук. После опита отново и този път се чу да казва:
— Т… Тук!
И после по-силно, беше се изтощил напълно, докато повтори:
— Тук! Тук! Тук… съм!
Тогава Наерис се беше спуснала към него, като беше минала през разкъсваща огнена завеса, а в това време покривът вече започваше да се срутва около тях.
— Господи! Лорн! Но кой…?
— После… Клещи… Трябват ти… клещи…
— Какви клещи? Къде?
— В… ковачницата. Навън. Бързо…
При тези думи Лорн беше изгубил съзнание.
Когато граф Теожен д’Аргор пристигна, Лорн го посрещна на двора. Висок, тежък, Теожен обаче с лекота слезе от седлото. С него идваха трима рицари, сред които Лестер и Гаралт. Лорн ценеше Гаралт, но никак не харесваше Дориан дьо Лестер. Яхнал муле, натоварено с ловджийски чанти и колове, третият мъж беше стар коняр, чието име Лорн не знаеше, но си спомняше, че постоянно го беше виждал в Каларин — замъка на графа.
Теожен прокара широката си ръка по голото си теме и широко се усмихна, като видя Лорн. Беше облечен в бойна ризница и тежки ботуши, на кръста му висеше меч. Все така впечатляващ, прословутият му боздуган с перки се спускаше от седлото. Той никога не се разделяше с него.
— Графе.
— Рицарю.
Теожен сложи ръце на раменете на Лорн и го се вгледа в него.
— Добре — каза като на себе си. — Добре.
Без излишни превземки, той сякаш разглеждаше със задоволство творба, която беше създал или купил след дълго чакане — малко оставаше да накара Лорн да се завърти около себе си. Но погледът му беше повече от приятелски. Беше бащински.
И щастлив.
— Сигурно сте жадни и гладни — каза Лорн. — Влизайте. Масата вече е сложена.
— Ето това е приказка! — възкликна Теожен. — Но преди всичко…
Като се извърна леко, той извика:
— Салвен!
Старият коняр притича и му подаде една кожена чанта. Графът отвори чантата и извади от нея запечатано писмо, което подаде на Лорн.
— Пристигна преди три дни. За вас.
Лорн разгледа писмото и позна печата от черен восък на Върховния крал. После невъзмутимо го пъхна в ръкава си.
— Няма ли да го прочетете? — учуди се Теожен.
— Може би по-късно. Сега да идем да закусим.
Лорн покани графа да влезе, размениха потупване с Гаралт, кимна с глава на Лестер.
Конярят се зае с конете.
Докато се хранеха, Теожен, естествено, зае почетното място. Лорн беше седнал от дясната му страна и почти през цялото време разговаряха заедно. Откъснат от света, Лорн се оказа жаден да узнае какво се беше случило във Върховното кралство от миналата есен до сега. Така научи, че кралица Селиан, благодарение на новата си популярност, беше поискала полагането на клетва на празника на свети Аргюс да бъде отправено към нея. Научи и за кризата, която бе последвала от това, и му беше трудно да повярва, че Върховното кралство в момента се готвеше да обсажда Арканте. За щастие, Алан беше упражнил цялата си тежест, за да организира — под закрилата на Ониксовата гвардия — нови преговори, чийто изход скоро щеше да стане ясен.
— Следователно има известен шанс за мир — каза Лорн.
— Да. Колкото и нищожен да е.
— А какво се чува за Върховния крал?
Теожен помръкна.
— До нас рядко достигат новини от Цитаделата — каза той. — Но истината е, че вече се чака само да научим за смъртта на краля. Впрочем сигурно това е дало на кралицата достатъчно дързост да иска дребните и едрите васали да полагат клетва пред нея. И пак това е накарало някои от тези васали да се поддадат на този маскарад. Властта премина в други ръце, рицарю. Властта премина в други ръце…