Теожен се разкъсваше между презрението, яростта и примирението. Той беше някогашен боен другар на крал Ерклант II и познаваше славните му военни години. Беше и верен, и лоялен слуга на Върховното кралство, поради което кралицата го беше отстранила. Завърнал се в своите скъпи планини в Аргор, той се чувстваше остарял и безпомощно наблюдаваше необратимия упадък.
— Безпокоя ли те? — попита Нае, като подаде глава през открехнатата врата.
Лорн беше седнал на перваза на един прозорец, облегнат на камъка, със свито коляно. Погледът му се рееше някъде далеч, беше се замислил и нищо не виждаше.
Извърна глава към Нае и ѝ се усмихна.
— Никога. Влизай.
Беше в средата на следобеда.
Нае влезе, затвори вратата зад себе си и се опря на нея, сякаш се страхуваше да се приближи повече до Лорн.
— Орвен е прав — каза тя. — Ти… Изглеждаш в отлична форма.
— Така е.
— В Каларин не можеше да вървиш без бастун. И трудно можеше да направиш повече от десет крачки в стаята ти.
Каларин беше името на замъка на граф Д’Аргор, където Нае беше останала, след като Лорн замина. Преди това на практика не се беше отделяла от него, след като му спаси живота. Тъй като за малко не го изгуби, не можеше да търпи да бъде разделена от него. Винаги бе била тайно влюбена в него и беше убедена, че ако я няма, на него веднага ще му се случи нещастие. Този неразумен страх я беше измъчвал през дните и нощите след пожара до такава степен, че се съгласяваше да излезе от стаята на Лорн само когато идваше Алисия. После се беше вразумила. Или по-скоро се беше примирила, като разбра, че баща ѝ вече много се безпокои за нея. Освен това знаеше, че Лорн не я обича.
Във всеки случай не както тя би искала.
— За мен се грижиха и ме лекуваха много добре — обясни Лорн с намерението да успокои Нае. — Освен това тренирах. Всеки ден.
Което беше вярно, но не беше цялата истина.
Нае кимна.
— Добре — каза тя, преди да забележи, че Лорн държи писмото от Върховния крал.
То си беше все така запечатано.
— Още ли не си го прочел? — учуди се Нае.
— Безсмислено е.
— Така ли?
— Няма нужда да го отварям, за да разбера какво пише. Повикване. Какво друго искаш да бъде?
— Не зная.
— Ето — каза той, като ѝ подаде писмото. — Виж сама.
Тя се поколеба, после пристъпи напред, за да вземе кралското писмо и го отвори — не без известно вълнение, — като счупи восъчния печат.
— Прав си — каза, докато очите ѝ минаваха по редовете. — Върховният крал те вика. Трябва да отидеш в Цитаделата.
Лорн отново се беше обърнал към прозореца и към най-далечните хребети, които можеше да различи през лошите стъкла.
— Какво ти казах? — каза той уморено.
— Кралят… Той… те нарича „синко“?
— Да, понякога му се случва.
След което Лорн потъна в дълбоко мълчание.
Малко преди свечеряване Лестер видя как Лорн разговаряше с Логан, после яхна един оседлан кон и потегли в галоп. Заинтригуван, той отиде при бившия наемник в оръжейната зала и го попита:
— Лорн замина ли?
Логан тъкмо беше свалил връхната си дреха и навиваше ръкавите на ризата си.
— Да — каза той.
Лестер забеляза белега на дясната му китка.
Той означаваше, че Логан се беше заклел да почита Кодекса на желязото, който уреждаше правата и задълженията на наемниците. Наемниците на Кодекса на желязото образуваха братство. Бяха лоялни, компетентни и винаги спазваха поетите обещания. Имаха свои собствени закони и собствени тайни правила. Ако някой от тях бъдеше предаден, той знаеше, че ще бъде отмъстен. Ако обаче той извършеше предателство, тогава събратята му по оръжие поемаха задължението да го съдят и да го накажат според грешката или престъплението му.
— Знаете ли къде? — попита Лестер.
Логан издърпа своите остриета близначки от ножниците им и ги завъртя, като отиде в центъра на залата, за да си раздвижи китките.
Зае отбранителна позиция.
— Лорн ще се върне утре — каза той. — Извинете ме.
И започна да се упражнява.
Колибата се гушеше в една гънка на ливадата, на завет от вятъра, не далеч от изворче с бистра вода. Майрен беше облякла палтото си и се готвеше да иде да бере билки, когато чу коня. Спокойно остави торбата си на старата дървена маса, взе един кухненски нож и излезе на прага, като криеше оръжието зад гърба си.