Майрен отпи малко вино и каза:
— Пазете се от Тъмнината.
— Вече нямам кризи.
— Може да започнат отново. Особено в близост до силен източник на Тъмнина.
— Мислех, че вече Тъмнината ме закриля…
— Не е толкова просто.
Лорн въздъхна.
— Зная — каза той.
Майрен допи чашата си и стана.
— Прекарайте нощта тук, рицарю.
— Вие имате само едно легло.
— Да, но имам желание за мъж.
Тя отиде до леглото си и като развърза роклята си, остави я да падне на земята, прекрачи я и изчезна гола зад завесата.
Тръгнаха на другия ден сутринта.
Лорн, Орвен и Нае поеха по пътя за Каларин, а Логан и Йерас се запътиха към Ориал, където трябваше да чакат Лорн тайно да дойде при тях.
В Каларин Лорн се възползва за няколко дни от гостоприемството на граф Д’Аргор. Но не можеше да остане, без да поеме риска да бъде разпознат. Една нощ на най-високата кула на замъка той си взе сбогом с граф Д’Аргор, целуна Нае, която сдържаше сълзите си и възседна змея, който Орвен държеше за юздите. Тъкмо щеше да излети, когато един коняр дойде тичешком и подаде продълговат пакет на Теожен. Тогава Лорн видя, че графът му прави знак и се приближи.
Лорн чакаше.
Теожен разви обвивката и се показа дръжката на меч, после подаде пакета на Лорн.
— Вашият меч — каза той силно, за да надвика свистенето на вятъра. — Бил е намерен в пепелищата на Черната кула. Ще видите, като нов е.
Лорн безпогрешно позна ръкохватката — едновременно здрава и изящна — на меча, който му бе подарила майка му. Трябваше да устои на изкушението да го извади от ножницата.
— Но как? — изумено попита той.
— Принц Алдеран я намерил. Беше тъжна гледка и острието му беше изкривено, но е нужно повече от пожар, за да се унищожи добрата скандска стомана, нали така? При случай идете да благодарите на стария ковач, който я възстанови. Той се оттегли и живее почти като отшелник в планините, но за вашия меч се съгласи да запали още веднъж пещта на своята ковачница.
Теожен завърза здраво меча за седлото на Лорн.
— Не зная как да ви се отблагодаря, графе.
— Моля ви, рицарю. От моя страна аз се радвам, че той се върна навреме, защото, както видяхте, за малко щяхте да се разминете. Хайде! Попътен вятър!
Лорн направи кръг в небето под Голямата мъглявина за последен поздрав и потегли на юг — към Закрилящите планини и Цитаделата, където го чакаше Върховният крал.
Пролетта на 1548 година
Събранието на Ирканс
Сред Пазителите, съставляващи Събранието на Ирканс, съперничеството между Третия и Седмия беше отдавнашно и непреклонно, каквато и да бе причината за него. И сто пъти единият си мислеше, че е победил другия.
И сто пъти другият намираше причина да си върне.
— Звездата на Рицаря с меча продължава все така да блести и с все същия мрачен блясък — каза Първият пазител.
— Но онзи, който носеше името Лорн Аскариан, загина — продължи Четвъртият.
— Следователно той не е бил Рицарят с меча — каза Третият пазител. — Кой може сега да се съмнява в това?
— Река може да излезе от леглото си — каза Седмият пазител. — Може би плановете на Сивия дракон са се променили и…
— Достатъчно — прекъсна Първият спокойно и властно.
Седмият замълча.
Знаеше обаче, че беше прав. Този, който носеше името Лорн Аскариан, беше Рицарят с меча по волята на Сивия дракон. И ако звездата на Рицаря с меча продължаваше да грее след смъртта на носещия името Лорн Аскариан, беше просто защото той все още беше жив.
Около голямата каменна маса настана тишина.
— Ние се заблудихме — каза накрая Третият пазител. — Зле изтълкувахме звездите и сгрешихме, като сметнахме за необходимо да извадим носещия името Лорн Аскариан от Крепостта на мрака.
— Съдбата на Рицаря с меча не беше негова — обади се женският глас на Шестия пазител.
— Но ние пожелахме той да я изпълни — заключи Осмият.
Осмият говореше рядко и поради това думите му имаха още по-голяма тежест. След него всеки Ирканец изрази мнението си, като осъждаше Седмия и хвърляше вината върху него повече или по-малко открито. Третият можеше само да слуша и да тържествува, докато Първият ги оставяше да говорят.
— Повярвахме, че така зачитаме волята на съдбата — каза Деветата пазителка. — Това беше грешката ни.
Седмия пазител се сдържаше, гневен, че не може нито да се защити, нито да възрази. Но както знаеше, че братята и сестрите му грешат, така също знаеше, че не може да ги накара да чуят доводите му. Те си мислеха, че той отказва да си признае грешката. Обвиняваха го, че се е оставил да го заслепи гордостта му. Третият наистина се беше постарал добре.