— Тази грешка доведе ли до тежки последици? — попита Четвъртият.
— Как би могло да е другояче? — иронично подхвърли Третият.
— За това — намеси се Първият — още нищо не знаем. Да изчакаме. И да наблюдаваме.
— А ако се окаже, че по наша вина изпълнението на съдбата е било възпрепятствано? — настоя Третият.
— В такъв случай — отвърна Първият пазител — ще трябва да вземем всички необходими мерки.
Ново мълчание.
— Следователно този, който се нарича Алдеран дьо Лангър, е Рицарят с меча — каза Деветата пазителка след малко.
— Наистина, всичко ни кара да повярваме, че е така — потвърди Първият. — И винаги е било.
— Добре, така да е. Но ако именуваният Алдеран дьо Лангър е Рицарят с меча, а не Черният принц, който се появява, кой тогава е Черният принц?
Никой не отговори и Седмият остави Събранието да се губи в напразни догадки. Знаеше, че най-добрият от неговите Пратеници беше открил следите на именуващия се Лорн Аскариан, така че на него не му оставаше друго, освен да чака, преди да разкрие истината. Третият нямаше да се съвземе, а другите щяха да побързат заблудите им да бъдат забравени. Тогава властта, която Седмият упражняваше над Ирканците, щеше да е сравнима със смущението им и дълго време никой нямаше да си помисли да му се противопостави.
Пролетта на 1548 година
Закрилящите планини
Там, в крепост, обладана от смъртта, един агонизиращ крал, за когото казваха, че прокълнат, чакаше един рицар, който — надяваше се той — щеше да му помогне да спаси душата и кралството си.
Лорн измина за една седмица сто и двадесетте лангрийски левги, които го отделяха от Закрилящите планини. На кон щеше да му отнеме два пъти повече време, при условие че всеки ден сменяше коня и почти не преставаше да язди. Яки и сигурни, змейовете, които се отглеждаха в Аргор, се смятаха за най-добри в света. И с право. Въпреки умората и студа този, който граф Теожен повери на Лорн, нито веднъж не изпръхтя недоволно.
Когато пристигна в Закрилящите планини, Лорн трябваше да намали скоростта и да лети по-ниско, за да не се изгуби. Следваше долини, които ставаха все по-тесни, премина все по-високи клисури. Първата нощ прекара в една разрушена наблюдателна кула. Следващата нощ се подслони в друга кула в началото на един проход, която беше в по-добро състояние, но все така пуста. Никой вече не наблюдаваше, нито пък бранеше планините, където на времето първият Върховен крал се беше оттеглил с последните си отряди, за да даде отпор на Дракона на сянката и забравата. Героичните времена на Войните на мрака бяха далеч. Пет века бяха минали. Днес светът вече не беше заплашен от разрушение. Драконите на Ада бяха победени, а Божествените дракони — макар че оставаха почитани — вече не царуваха над Имелор, с изключение на Черната хидра в Иргаард.
Но Върховното кралство беше в упадък.
И независимо че крал Ерклант II все още живееше в Цитаделата, построена от славния му дядо, той беше само един умиращ старец, неспособен да царува и заобиколен от стотината членове на своята Сива гвардия. Казваха, че тази дълга агония се дължи на Голямото зло. Според една легенда, записана в Хрониките, то поразяваше кралете, извършили ужасна грешка. Жестоко престъпление. Светотатство, водещо до изпълнението на съдбата. Но тази грешка, каквато и да беше, се отразяваше върху Върховното кралство. Докато не бъдеше поправена, тя щеше да бъде причината за страданията на Върховния крал, но и за размириците в кралството.
На третия ден Лорн стигна до края на своето пътуване.
Сред остри скали — все по-голи, по-високи и по-близки — той прелетя над няколко крепостни стени, преди да стигне до Цитаделата и да кацне на една тераса на Кралския дворец. Тя беше отчасти издълбана в скалата, на която се опираше крепостта. Извисяваше се над останалата част от Цитаделата, чиито укрепени квартали преминаваха в градини, стигащи до първата крепостна стена.
Лорн беше очакван от капитан Норфолд и десетина сиви гвардейци с шлемове, всичките застанали за почест. Скочи от седлото, погали врата на животното и повери юздите на един змеяр, дошъл да се погрижи за него.