— Погрижете се добре.
— Аргорски, нали? — каза човекът, като се възхищаваше на змея с поглед на познавач.
— Да. И вече десет дни лети.
— Великолепен е. Но не се тревожете, добре ще се погрижим за него.
— Убеден съм в това.
Без да знае как трябва да го разбира, змеярят смръщи вежди, докато гледаше как Лорн се отдалечава и поздравява капитана на Сивата гвардия.
— Норфолд.
— Кралят ще ви приеме утре, рицарю. Тези мъже имат заповед да ви придружат до стаята ви.
— И няма никакво съмнение, че ще я изпълнят безотказно.
Норфолд не отвърна. Обърна се и тръгна, без да крие нищо от омразата и презрението, които Лорн му вдъхваше. Върховният крал му беше наредил да посрещне Лорн. Той го беше направил, също както щеше да се подчини, ако заповедта беше да ескортира Лорн в територията на гелтите и да го пази на всяка цена. Но това не означаваше, че трябва да го цени, нито дори да се прави, че го цени. Норфолд беше мъж на честта и дълга и сега, когато беше на повече от петдесет години, се оказваше съвършено неспособен да прикрива чувствата си.
Лорн гледаше как Норфолд се отдалечава и си спомняше със смесица от гняв и горчивина деня, когато трябваше да му предаде меча си. Наистина Лорн беше принадлежал към сивите гвардейци, когато беше осъден, че е издал — за да попречи на подписването му — съдържанието на таен договор между Върховното кралство и Иргаард. Норфолд го беше арестувал и — убеден в неговата вина — оттогава го мразеше. Лорн го знаеше. Норфолд не искаше и да знае, че Лорн беше официално оневинен от Върховния крал. Изобщо не го интересуваше, че Върховният крал беше оказал на Лорн честта на абсолютно доверие, като го направи Пръв рицар на Кралството. И въобще не го интересуваше какво беше направил Лорн за Върховното кралство, откакто се беше върнал. В Лорн Норфолд виждаше само предателя, чието безчестие беше опетнило Сивата гвардия, която още тогава той командваше. Ако останеше само до него, Лорн щеше да бъде обесен веднага, щом вината му бе призната.
Лорн се обърна към гвардейците, които го чакаха с шлемове на глава, пет черни корони красяха щитовете им. Позна единия от тях.
— Рилсен, нали?
Офицерът потвърди с кимане.
— Добре сте дошли, рицарю.
— Радвам се да ви видя отново, Рилсен.
— Мислехме, че сте мъртъв, рицарю.
— Лош навик.
— Оттук, рицарю.
— Следвам ви.
Лорн тръгна редом с Рилсен, ескортиран от останалите гвардейци. Изкачиха се по една стълба, минаха по няколко пусти, тихи коридора, слабо осветени от бойниците, прорязани в стените. Лорн разбра, че го водеха към кулата, в която вече беше настанен по време на първото си посещение миналата година, след като се върна от Далрот.
— Държа да ви благодаря и да ви поздравя за това, което извършихте в Ангборн, рицарю. И зная, че говоря от името на всички тук.
— Благодаря — каза Лорн. — Но се съмнявам, че Норфолд споделя чувствата ви.
— Вие се изправихте сам срещу Иргаард, за да изпълните волята на Върховния крал.
— Не бях сам.
— Но без вас сега Ангборн щеше да е иргаардски.
— Този ден паднаха много стойностни мъже.
— И Хрониките ще запомнят имената им.
Лорн си помисли за Дуайн, умрял пред очите му с гърло, пронизано от стрела.
— Те го заслужават — каза той.
После:
— Как е кралят? — попита той, докато завиваха по един коридор.
Рилсен се поколеба.
— Не зная какво да ви кажа, рицарю. Вече цял месец Върховният крал държи дори охраната си настрани. Не излиза от покоите си. Само капитан Норфолд, лекарят му, изповедникът му и трима-четирима слуги имат правото да се доближават до него.
Пристигнаха.
На Лорн му беше отредена същата стая както последния път и пред вратата чакаше същият войник. Висок, със сурово изражение и войнишки мустаци, той надвишаваше Лорн с една глава и носеше сивия шлем на гвардейците на Върховния крал. Белег във формата на луна подчертаваше дясната му скула.
Лорн благодари на Рилсен, който се поклони и се оттегли заедно с ескорта.
След това Лорн се обърна към постовия и каза:
— Вескарстендир. Вескарстендир Хурственскарен.
— Рицарю.
— Странно, но за мен е удоволствие да видя отново тъжната ви физиономия, Вескарстендир Хурственскарен.
Нито едно мускулче не трепна по лицето на сивия гвардеец.
— Подобно щастие изпитвам и аз, рицарю.
Лорн се усмихна.
— Харесвате ми, Вескарстендир Хурственскарен.
— Хурст е достатъчно, рицарю.