— Зная, Хурст. Шегувам се.
Лорн влезе в стаята си и веднага позна голите стени и строгата мебелировка. Но си спомняше, че леглото беше удобно. Чакаха го чисти дрехи — изгладени и сгънати. Както и кобурите на седлото му, окачени на една кука.
— Отново ли сте натоварен да ме следите, Хурст?
— Да ви пазя — отвърна постовият, застанал в рамката на вратата.
Лорн се наведе да погледне през прозореца навън. Цитаделата беше все така страховита. Освен това небето, което сега беше сиво, изглеждаше застрашително.
— Успокойте се, този път няма да се опитвам да избягам по покривите.
— Радвам се да го чуя, рицарю.
— Хайде, бъдете така добър и престанете с това „рицарю“, Хурст — каза Лорн като се изправи. — Вече не съм Пръв рицар на Кралството.
— Доколкото ми е известно, продължавате да сте такъв, рицарю. Смъртта не ви е отнела титлата. И тъй като Върховният крал не определи никого за ваш заместник…
Лорн се вгледа в Хурст и си даде сметка, че той имаше право.
Смутено погледна лявата си ръка, на която беше носил ониксовия пръстен с корона, вълча глава и кръстосани шпаги — гербът на Първия рицар. Странно, но понеже пръстенът не беше на безименния му пръст, му беше трудно да си представи властта и задълженията, които все още бяха негови.
Вдигна очи и срещна философския поглед на Хурст, който сякаш искаше да каже: „Така е рицарю. По-добре да го приемете.“
Лорн се намръщи.
— По дяволите…
Обърна се към прозореца. Тъкмо беше започнало да вали и ситни капчици мокреха перваза на прозореца.
Лорн помръкна.
— Ще ида да се поклоня на гроба на баща ми, Хурст. Не е нужно да идвате с мен.
Хурст остана на входа на гробището, докато Лорн отиде да се поклони на гроба на баща си.
Гробът беше настрани, в малкото гробище на квартала на шпагите и беше съвсем скромен. Каменна паметна плоча. Издълбано име. Дата. Това беше малко за кралски оръжеен майстор, който — най-верен сред верните — беше посветил живота си на Върховния крал, беше проливал кръвта си за него по бойните полета и беше негов приятел. Но това беше всичко, на което можеше да се надява един луд старец, когото искаха да забравят колкото се може по-бързо.
Когато се върна от Далрот, Лорн не бе събрал смелост да иде на гроба на баща си. Баща му беше починал по негова вина, докато той беше в затвора, и той го знаеше. Защото след арестуването и осъждането му баща му непрестанно се бе мъчил да получи преразглеждане на процеса. Беше убеден в невинността на сина си и се беше борил. Къде бяха доказателствата, които осъждаха Лорн? Къде бяха свидетелите, които го обвиняваха? Впрочем процесът беше протекъл при затворени врати, за да бъдат запазени държавните тайни, включително договора, който Върховното кралство се готвеше да подпише с Иргаард. Така че бащата на Лорн навсякъде се беше сблъскал с една и съща стена. С едно и също мълчание. След дълги постъпки и молби накрая се беше уморил, после беше полудял. Малко по малко всички му обърнаха гръб. Не му ли беше достатъчно, че е баща на предател? Трябваше ли на всичкото отгоре да прави и скандал? Дори самият Върховен крал публично се бе отрекъл от него, но това не го бе накарало да е откаже. Беше се разорил и изтощил.
И това бе довело до смъртта му.
— Моля те за прошка, татко — прошепна Лорн, докато над Цитаделата се свечеряваше.
Още с арестуването му го бяха държали в тайна. Но дори да можеше, дали щеше да има смелостта да признае на баща си, че е виновен за всичко, в което го обвиняваха?
Не знаеше.
Баща му беше умрял, като го смяташе за невинен и може би така беше добре.
Тази нощ Лорн заспа трудно, после потъна в неспокоен сън. Завит в чаршафите си, пропити от пот, той сънуваше и отговори на призив, дошъл от дълбините на една близка планина. Серкарн — Драконът на разрушението, намери път към духа му и му говори, проникна в душата му като безмилостно желязо, потъващо в жива рана.
Лорн се събуди внезапно, втурна се към прозореца и повърна черна жлъч. После си изтри устата и дълго седя смутен, докато чакаше сърцето му да се успокои. Хладен вятър галеше лицето му и той вдигна очи към лъкатушещите извивки на Голямата мъглявина, където — казват — съдбата на всеки мъж и всяка жена е предначертана.
На другата сутрин Норфолд дойде да вземе Лорн начело на шестима сиви гвардейци. Носеше шлема си с гребен в ръка и го придружи, без да каже и дума, в светаята светих на Цитаделата, до залите и коридорите, издълбани в скалата. Тук тишината беше пълна, смазваща. Тя припомни на Лорн тишината на мрака в Далрот, където беше прекарал три години в борба да не полудее, а тялото и душата му бяха разяждани от Тъмнината. Това беше най-старинната част на Цитаделата. Датираше от много древно време — може би от първата Война на мрака. Никой не знаеше точно кой я беше построил, нито защо.