— Една нощ… Само една нощ…
— Млъкнете — извика Лорн, в чиито светли очи гореше мрачен огън. — Умолявам ви.
— И сега моята кръв тече във вените ти…
— Млъкнете! — изведнъж изкрещя Лорн. — Млъкнете, преди да съм ви…
Без да се усети, беше станал и беше хванал Върховния крал за яката на нощницата. Пиян от бяс, за малко щеше да удари този луд дъртак с юмрук, когато чу:
— Лорн! Дръпнете се!
Рязко се извърна.
Норфолд беше влязъл в стаята с меч в ръка.
— Отстъпете! — заповяда той. — Дръпнете се от леглото.
Като се сдържаше с огромна мъка, Лорн се подчини.
Сивите гвардейци влизаха след капитана си, който се приближаваше към Лорн внимателно, без да откъсва очи от неговите, както се приближава диво животно, което знаеш, че е готово да скочи.
— Мечът ви — каза Норфолд.
Лорн се усмихна.
— Не — чу се да отговаря. — Не и този път.
— Мечът ви, рицарю — настоятелно повтори Норфолд.
Лорн извади меча си.
— Ела да го вземеш.
В мрака на пещерата един дракон се надигна въпреки дългите, тежки окови от аркан, които го впримчваха, и като разпери старите си кожени криле под скалистия свод, нададе рев, който разтърси дълбините на планината и събуди Тъмнината.
Лорн дойде в съзнание, когато почувства, че някой го слага да седне и поднася прясна вода към пресъхналите му устни. Измърмори нещо, отпи малко, измърмори още веднъж и отблъсна купата с трепереща ръка, преди да отвори очи.
Килия.
Намираше се в килия с голи стени и под от отъпкана пръст, а до него беше приклекнал един бял драк.
Драковете се срещаха рядко на други места, освен в областите — често планински и отдалечени, — които населяваха, откакто тяхната влечугова раса беше изпълзяла от Кралствата на сянката и забравата. Драковете, чиито люспи бяха бели, а очите им — наситено тюркоазено сини, бяха още по-необичайни. И ако Лорн се съмняваше, че вече е срещал този, пръстенът с герб на безименния му пръст и халката от черен аркан, която пробиваше веждата му, позволяваха да го познае лесно.
Той се казваше Скерен и беше Пратеник на Ирканците.
— Трябва да престанем да се виждаме така — каза Лорн и направи гримаса поради мигрената, която му разбиваше главата.
— Сиреч?
— Когато се събуждам. Притеснително е.
— Можем да кажем нещо, което не е за казване?
Точно така.
— Не се бойте, вашата репутация е неопетнена. Още малко вода?
— Не, благодаря.
Лорн се изправи и се опря хубаво на стената. Затвори очи и като въздъхна, започна да си разтрива слепоочията.
— И все пак — каза Скерен — трябва да призная, че според мен сте неблагодарен. Миналата година, когато ви намерих в Мъртвите земи, мисля, че ви спасих живота.
— Възможно е. А днес?
— Обикновено посещение от куртоазия.
— А как разбрахте, че съм тук?
— Търся ви от известно време.
— Бях умрял.
— Не за всички.
Лорн отвори отново очи и с отпуснати ръце, с длани върху свитите си колене дълго гледа драка, като се питаше какво можеше да иска от него Събранието на Ирканс.
— Искате ли да хвърля едно око на раната ви? — попита Скерен.
Лорн предпазливо опипа тила си. Раната беше подута и болеше, но вече не кървеше. Беше се образувала коричка, пълна с корави косми.
— Лоша цицина — каза той. — Нищо толкова сериозно.
— Позволете ми все пак да видя.
Лорн неохотно се обърна, без да става, и наведе глава напред. Скерен разгледа раната, после започна да я почиства с кърпичка, натопена в малкото вода, която беше останала в паницата.
— Кой ден сме днес? — попита Лорн. — Дълго ли бях в безсъзнание?
— Днес сме следващия ден след вашия подвиг. Но какво ви прихвана? Да извадите меч в стаята на Върховния крал? И да се съпротивлявате на сивите гвардейци? Наистина?
Лорн сдържа една усмивка.
— Аз… Причерня ми пред очите… А и Норфолд събуди много лоши спомени, като ми поиска моята скандка.
— Това с нищо не извинява поведението ви.
— Зная.
Лорн за малко не беше ударил краля, после не се беше поколебал да нападне и да рани мнозина от кралската стража, преди Норфолд да го повали със силен удар с дръжката на меча си. По никакъв начин не можеше да оправдае поведението си, но и не успяваше да се обвини в нищо. Първо, защото без да стига дотам да претендира, че не се е контролирал, се бе видял да прави повече, отколкото бе направил. А освен това, защото му бе доставило дяволско удоволствие.