— Ето — каза Скерен, когато свърши с почистването на раната. — За да е съвсем добре, трябва да направя и превръзка.
— За да е съвсем добре, трябваше да нося шлем.
— Можеше да е и много по-зле. Ако Върховният крал не беше заповядал на своите стражи да ви пощадят…
Скерен седна с кръстосани крака срещу Лорн и известно време го гледа, без да каже нищо. Лорн издържа тюркоазения му поглед, без да може да прочете и най-дребното изражение по влечуговото лице на Пратеника.
— Това е може би началото на обяснение за вашето причерняване, а? — предположи Скерен, като посочи с пръст лявото рамо на Лорн.
На Лорн му бяха взели меча и връхната дреха. Беше по панталони и ботуши, а яката на ризата му беше разкъсана и се виждаше рамото му с жилките на Тъмнината.
Лорн си придърпа ризата.
— Може би — съгласи се той.
Но частта, която Тъмнината му беше отнела, частта, която сега заемаше в него, не беше тема, по която имаше желание да се доверява.
Друго го терзаеше.
— Вярно ли е, че Върховният крал е мой баща?
— Вашият истински баща е този, който е направил от вас мъжа, който сте.
— Не си играйте с думите.
— Да, вярно е. Върховният крал е ваш баща.
Лорн се вгледа в Пратеника.
— Защо трябва да ви вярвам?
— Нищо не ви задължава. Но вие вече знаехте истината, преди да ми зададете въпроса. Знаехте я дори преди кралят да ви я каже, нали?
Лорн не отговори. Дракът имаше право и въпросът му беше съвършено реторичен.
— От колко време го знаете? — попита Лорн.
— Аз ли? От скоро.
— Пазителите?
— Винаги са го знаели.
— А кралят?
— Мисля, че винаги е подозирал каква е истината. Но бях натоварен да му я разкрия едва неотдавна.
— За да ме освободи от Далрот — каза Лорн, който знаеше тази част от историята.
— Да. Но и за да можете да изпълните съдбата си. Според Пазителите вие сте Рицарят с меча.
Лорн прие новината с иронична физиономия.
— Само това? И какво толкова велико трябва да извърши този Рицар с меча?
— Не се подигравайте — сряза го Скерен хладно. — Желанията на Сивия дракон винаги трябва да бъдат зачитани.
Но Лорн изобщо не беше впечатлен.
— За малко животът на вашия Рицар с меча щеше набързо да бъде съкратен. Просто с един удар с меч. В една кула в пламъци.
— Именно. Вие оцеляхте, което доказва, че Сивият дракон бди над това да изпълните съдбата си.
— Очевидно, ако все още съм жив, го дължа на смелостта на една млада жена и на предаността на неколцина приятели. И не ми казвайте, че те са оръдия на Сивия дракон — това е отговорът на всички възражения.
— Дори и да не ви харесва, вие имате съдба, рицарю.
— Знаете ли кой искаше смъртта ми?
— Не.
Лорн беше убеден, че Скерен го лъже.
— И сам ще го намеря — каза той.
При тези думи той се надигна трудно, дракът веднага го последва, като го задържа за ръката, когато малко залитна.
— Добре ли сте? — разтревожи се Скерен.
Лорн кимна и скоро престана да му се вие свят.
— Можете ли да ме измъкнете оттук? — попита той.
— Вие не сте затворен, Лорн. Оставиха ви в тази килия само докато се съвземете, в случай че ви се случи друг пристъп на… лудост.
— Същият резултат щеше да се получи, ако ме бяха затворили в стаята ми.
— Съгласен съм.
Лорн си потърка ребрата и направи гримаса.
Спомни си за няколкото гадни ритника с ботуши, получени, когато го хвърлиха в килията. Но му беше трудно да се сърди на онези, които си бяха излели нервите върху него по този начин. В края на краищата, доколкото си спомняше, не беше сдържал ударите на меча си в стаята на Върховния крал. Като не се брои, че той си оставаше предател за тези, които служеха в Сивата гвардия, когато беше задържан и осъден…
— И сега, когато се върнахте от царствата на сянката и забравата, какво смятате да правите? — попита Скерен.
— Все още не съм се върнал напълно — отвърна Лорн. — Можете да се възползвате от това.
— Ще рече?
Като накуцваше леко, Лорн вече вървеше към вратата.
Обърна се.
— Можете да съобщите на вашите господари, че няма да играя техните игри. И ничии други.
— Само това ли искате? Да си отмъстите?
В гласа на Пратеника се долавяше лека нотка на презрение. Засегнат на болното място, Лорн втренчи в него мрачен, искрящ поглед, изпълнен със сдържана ярост.
— Те ме чакаха — гласът му трепереше. — Пронизаха ме в хълбока. Отрязаха главата на Дарил пред очите ми. Заковаха ръцете ми за една пейка. Оставиха ме насред пожара, докато кръвта ми изтичаше… Когато преживеете всичко това, Пратенико, но само когато сте го преживели, ще можете да ме упреквате, че искам да си отмъстя.