Лорн намери Хурст, който стоеше на пост в коридора пред килията. Тъй като не знаеше къде точно се намира в Цитаделата, той попита:
— Накъде?
— Оттук — отвърна Хурст, като посочи първите стъпала на една вита стълба.
— Ще ми покажете пътя, нали?
Сивият гвардеец кимна и тръгна напред.
Скандският му меч и ризницата му го чакаха в стаята му. Както и ониксовият пръстен, сложен на видно място. Лорн го взе, преди да го стисне в шепата си и да се обърне навън, седнал на перваза на прозореца. Първоначалното му намерение беше да напусне Цитаделата незабавно, но все пак можеше да отдели малко време, за да помисли.
Така, Върховният крал искаше той да остане Пръв рицар на Кралството. Което означаваше, че му дава огромна власт. Безмерна. И наистина, Първият рицар беше много повече от представител на Върховния крал. Той не само говореше и действаше от негово име.
Той беше неговото въплъщение.
Традицията датираше още от кралете на Лангър, още преди да се роди Върховното кралство. По онова време кралят посочвал Пръв рицар, когато имал нужда от победител, който да носи неговите цветове по време на турнир, ако бил ранен, или за да защитава честта му с оръжие в ръка — кралят не можел да се бие на дуел. В тези случаи Първият рицар притежавал цялата кралска власт — за времето, докато изпълнявал задачата си, той и кралят били едно. Записана в законите и обичаите на Върховното кралство, длъжността на Първия рицар беше изпаднала в забвение, но оставаше действаща. Обаче макар и нищо в текстовете да не твърдеше обратното, никой никога не си беше представял, че Върховният крал можеше да посмее да определи някого за Пръв рицар за повече от няколко часа.
Лорн вдигна ониксовия пръстен на светлината.
На него бяха изобразени, инкрустирани със сребро в парче оникс, вълча глава, корона и кръстосани шпаги — това бяха неповторими гербове, които единствен Първият рицар на Кралството имаше правото да носи. Достатъчно беше Лорн да сложи този пръстен на пръста си и всичко да започне отново. Бързо щеше да си върне всички прерогативи и целия си престиж, цялото си влияние. Щеше да си върне и своята Ониксова гвардия.
Но дали го искаше?
Ако приемеше отново да поеме дълга на Пръв рицар, той се излагаше на опасност. На интригите, заговорите и заплахите. Но не това го възпираше. Мъртъв и безименен, той можеше да действа — и да удари — в тъмното. Освен това да стане отново Пръв рицар беше все едно да приеме ролята, която искаха да го накарат да играе, да се остави на течението на съдба, която той отказваше. Накрая, той се питаше защо и как Върховният крал продължаваше да му оказва своето доверие. До такава степен ли беше луд? Дали си въобразяваше, че Лорн ще му бъде покорен завинаги сега, когато знаеше, че е негов син? Или изпълняваше сляпо желанията на Събранието на Ирканс така, както Скерен ги беше представил? Пазителите на истината на съдбата можеха да оказват огромно влияние върху един оглупял, каещ се старец, разяждан от Голямото зло…
Обаче Лорн все още се радваше на свободната си воля.
— Хурст! — извика той.
Сивият гвардеец влезе.
— Да, рицарю?
— Наредете да ми оседлаят кон.
Лорн не пое веднага по посока на Лангър.
След няколко прохода и три часа езда, той стигна до пуста, ветровита долина, където поривите на вятъра вдигаха вихрушки от сивкав прах. Растителността беше рядка и ниска, изсъхнала. Навсякъде имаше само скални струпвания. Слънцето, застанало високо на небето, приличаше на диск от бяла, помръкнала слонова кост.
На пътя Лорн подмина дълга редица поклонници. Мъже. Жени. Деца, някои от тях съвсем малки. Опирайки се на голяма тояга, по която висяха свещени талисмани, един рошав свещеник ги водеше, като припяваше заклинания. Също като Лорн, и той отиваше в гробницата на Ерклант I. Преди петстотин години този крал на Лангър беше командвал човешки армии по време на последната Война на мрака, преди да ги поведе към победа благодарение на пожертването на Дракона-крал. Той беше основал Върховното кралство, после, според Хрониките, беше нападнал и убил Серкарн — Дракона на разрушението. Той бе първият Върховен крал. Оставаше си най-славният, този, чиято памет продължаваше да бъде не само уважавана, но и почитана. Въпреки отдалечеността му, въпреки трудностите и опасностите, които се срещаха, докато се стигнеше дотам, гробът му продължаваше да привлича многобройни поклонници и през 1548 година. Ерклант I беше историческа и легендарна фигура, баща на Върховното кралство.