Храмът, който пазеше гробницата, беше построен на склона на най-високата от Закрилящите планини. На свещениците с бръснати и татуирани глави, които го посрещнаха, Лорн беше достатъчно да покаже своя пръстен на Пръв рицар на Кралството, за да стигне до светаята светих. Защото намерението му не беше да отиде при огромния надгробен паметник, издигнат в прослава на Ерклант I, този, в чието подножие поклонниците преминаваха бавно и мълчаливо под бдителните погледи на свещениците. Впрочем под този паметник не се намираха останките на първия Върховен крал. Те почиваха в тайна зад каменните врати, в сърцето на планината.
Светла черта прониза мрака, после стана по-широка и светлината нахлу, докато вратите — широки и дебели, по-високи от десет човешки ръста — бавно се отваряха.
Лорн премина сам огромния праг и изчака вратите да се затворят зад него и да се възцари дълбока тишина. Едва тогава тръгна напред към каменния подиум, към троновете близнаци, сложени един срещу друг, и запалените свещници, които горяха в тъмнината.
С ръка върху дръжката на меча той изкачи стъпалата на подиума, като чувстваше как го обзема страх. Единият от каменните тронове беше празен — този, на който сядаше Ерклант II, когато все още имаше сили. На другия беше поставена статуя, чийто реализъм смущаваше. Тя изобразяваше първия Върховен крал, чийто истински гроб от черен мрамор, прошарен с аркан, се намираше зад нея. Ерклант I беше изобразен с оръжие и корона — като могъщ крал воин, какъвто беше.
Лорн очакваше този шок и въпреки това потрепери. Злокобната аура на дракона го порази като вятър в ледена буря. Страшен студ обзе вътрешностите му. Трябваше да устои на изкушението да избяга или да се свие. За малко инстинктивно щеше да извади меча си и да се приготви за защита.
— Ето те най-накрая — каза един спокоен, мощен глас, който отекна в ума на Лорн.
С тежко стържене на веригите по камъните Драконът на разрушението сложи огромната си лапа върху кралския гроб и подаде главата си на светлината на свещниците. Тя беше гигантска, ужасяваща, въпреки нашийника и гривните от аркан, които го държаха. Един и същ пламък гореше в очите му и в бучащото гърло.
— Не чуваше ли, че те викам?
Въпросът беше упрек, а упрекът звучеше като глуха заплаха. Но Лорн остана прав и намери в себе си достатъчно сили да не трепне.
— Ти ме излъга, Серкарн.
Весело пламъче заблестя в очите на Дракона на разрушението.
— Наистина ли? Я ми разкажи как…
— Искаше да ме накараш да повярвам, че кралят ме лъже и че не съм негов син. Искаше да ме накараш да повярвам, че ме пощадяваш, защото си ме избрал и че искаш да бъдеш мой съюзник. Зная, че всичко това е лъжа.
— Знаеш? Или си мислиш, че знаеш?
— Зная. Това, което не зная, е защо.
— Ти го каза. Исках съюзник. Съюзник отвън. Тук времето тече бавно. Дори за мен.
Предишната година Лорн беше научил, че Драконът на разрушението продължава да е жив, че е пленен и затворен тук, в тази планина, където бе намерил убежище в края на Мрака. Ерклант I наистина се беше бил с него и го беше победил, но противно на това, което се твърдеше в Хрониките, не го беше убил. Беше го покорил. Как? Лорн не знаеше точно. Но знаеше, че всички Върховни крале обладаваха свръхестествената мощ на Серкарн, откакто той бе победен, и че по силата на споразумение или на мощна магия той не можеше да навреди на никого, който беше от потомството на първия Върховен крал.
— Напълно ли си сигурен в това, което твърдиш? — настоя Серкарн. — От кого си го наследил, та изобщо не се съмняваш и се появяваш пред мен?
Макар да знаеше, че кръвта на Върховния крал, която течеше във вените му, го пази, Лорн се уплаши. Серкарн вече не беше Божественият дракон, какъвто беше преди Мрака. Може би дори вече се радваше само на част от необикновените сили, които бе притежавал, когато Ерклант I се беше изправил срещу него. И все пак продължаваше да бъде способен да направи човек на пепел с един каприз, с едно духване.
Лорн чуваше как сърцето му бие до пръсване. Не се съмняваше, че Драконът на разрушението също го чува, но въпреки това каза:
— Тогава давай, драконе! Покажи мощта си!