Веригите задържаха гърдите му, но Серкарн подаде напред едното си рамо, протегна врат, доближи главата си толкова близо, че Лорн почувства на лицето си бавното му, спокойно дишане.
— Тъмнината ли ти дава толкова много дързост? — въпросът изненада Лорн. — Не, не ми отговаряй. Няма нужда…
Драконът на разрушението бавно извърна глава, сякаш за да разгледа по-добре Лорн само с едното си око. Лорн видя отражението си в блестящата сфера на това лъскаво, червеникаво око. Никога не се бе чувствал до такава степен наблюдаван, проучван, оголен както в този миг.
— Да, точно Тъмнината е. Дори и ти да не си даваш сметка. Макар и да си още твърде наивен и да вярваш в свободния си избор… Ти знаеш обаче, че Тъмнината в теб се е променила, нали?
— Да, зная. И се чувствам много по-добре.
Драконът продължаваше да го разглежда търпеливо.
— Несъмнено. За момента…
На някои места и при благоприятни условия се случваше Тъмнината да се съсредоточи и да се развие, докато осъзнае самата себе си. Тогава се раждаше това, което свещениците-магове наричаха „Дух от Тъмнина“. Духовете от Тъмнина обикновено обитаваха различни места. Понякога живееха в животни или в чудовища.
И много по-рядко в човешки същества.
— Значи Дух от Тъмнина.
Лорн потвърди, неспособен да се изтръгне от властта на Серкарн. После драконът внезапно вдигна глава и магията прекъсна. Лорн си пое въздух. Чувстваше се все едно излиза от черна вода, в която е потъвал, без да го знае.
— Аз… Дойдох да ти кажа, че няма да съм твоя жертва — заяви Лорн. — Дойдох да ти кажа, че няма да ти служа. Че прекратявам споразумението, което ни свързваше. Че си връщам свободата, и ти нищо не можеш…
Драконът се изсмя тихо.
— Е, добре, върви, рицарю. Върви, докато се чувстваш свободен и достатъчно силен, за да владееш Тъмнината в теб. В крайна сметка ще разбереш, че имаш нужда от съюзници и че аз можех да съм най-добрият от тях. Тогава ще се върнеш, но ще бъде много късно.
Драконът тръгна назад и главата му изчезна в мрака.
— Забрави кой си мислиш, че си, рицарю. И се моли Тъмнината да те лиши от спомените за гнусните деяния, които ще те накара да извършиш. Това ще те предпази от лудостта, понеже няма да може да заличи престъпленията ти.
Пролетта на 1548 година
Командерия „Гората на Гилдер“
Орденът на монасите рицари на Светите покровители беше създаден, за да пази Великия храм на Ейрал — Драконът на познанието и на светлината. Покровителите бяха изпълнени с мъдрост и милосърдие, но бяха и страховити воини, владеещи меча и пазени както от вярата си, така и от стоманените халки на ризниците си. От първата си командерия те постепенно се бяха настанили в цялото Върховно кралство, а после и в най-отдалечените области на Древната Империя.
Недалеч от планините на Ансгорн, там, където граничат Върховното кралство и Вестфалд, слънцето залязваше над командерията „Гилдер“ и обширната гора от черни борове, която се простираше наоколо.
Камбаната вече беше ударила три пъти, за да предупреди пътниците, че трябва да се забързат, за да пристигнат, преди да се стъмни. Мястото не беше сигурно. Отдалечено, слабо населено, през него минаваше само един стар път, чиито широки плочи бяха обрасли с високи треви и храсталаци. Върховното кралство беше престанало да поддържа и да пази този път, който датираше от времето на Имелорската империя и беше оцелял от Мрака. Границата вече не се пазеше или се пазеше толкова лошо, че разбойници и контрабандисти я преминаваха както си искаха. Най-голямата опасност обаче не идваше от неприятните срещи, които можеше да се случат. Нито от дивите животни. Нито дори от наемниците и крадците, привлечени от размириците във Вейлд. Идваше от Тъмнината, която в някои нощи излизаше от гората като черна мъгла и застрашаваше тези, които бяха имали нещастието да се изгубят, като се простираше чак до стените на командерията.
Малка и отдалечена, командерията „Гората на Гилдер“ наброяваше едва — като се изключат неколцина новодошли коняри — петнадесетина монаси рицари, които се мъчеха да поддържат нещо подобно на ред и справедливост в областта. Задачата беше тежка, но те се стараеха против и напук на всичко, въпреки умората и опасностите. Тези ветерани неуморно патрулираха покрай стария имелорски път, който се отдалечаваше на изток към Вестфалд, а отвъд негостоприемните планини — към Вейлд на север. И на драго сърце приемаха поклонници, скитници и търговци, предлагаха им подслон и храна, но най-вече — та макар и само за една нощ — спокойствие на духа зад здравите и добре пазени стени. Командерията беше сигурен пристан, където всеки намираше подкрепа и закрила срещу всички заплахи.