Загрижен, брат Илас се качи на патрулния път, издигащ се над входа на командерията, и попита:
— Все още нищо?
— Не — отвърна монахът, който даваше наряд.
Илас дълго и внимателно оглежда пътя с присвити очи. Напразно. И от едната, и от другата страна оставаше пуст. Но един брат все още не се беше прибрал, а скоро трябваше да затворят вратите за през нощта, както го изискваше Правилникът в областите, където Тъмнината представляваше опасност.
— Вече трябваше да се е върнал, нали?
— Да — каза часовият.
Когато научи, че едно дете страда от силна червена треска във ферма наблизо, брат Ярл взе чантата си с лечебни билки и яхна коня, въпреки късния час. „Ако се справя бързо — беше казал — ще се върна преди залез-слънце.“ Но и дума не можеше да става да чака до другия ден — червената треска можеше да отнесе дете за една нощ.
След което беше препуснал — сам — в галоп.
Илас въздъхна.
Изпитваше обич и уважение към брат Ярл. Бяха на една възраст, ще рече на около петдесет. Бяха се молили и воювали един до друг, бяха делили воднистия походен бульон, огъня от съчки, бяха спали на един сламеник. Друга тяхна обща черта беше това, че се бяха присъединили към монасите рицари на Светите покровители доста късно.
Това обаче правеше ли ги приятели?
На брат Илас му се струваше, че всъщност никой не познава истински Ярл. Той говореше малко и на никого не се доверяваше, но умееше да слуша и никога не се колебаеше да предложи помощта си. Щедър, предан, усмихнат, той беше уважаван от братята и ценен от местните хора, които се обръщаха към него, когато бяха болни или ранени. Наистина Ярл умееше да намести счупено, да зашие рана, да лекува пламнали вътрешности или да успокои мигрена. В това затънтено място името му беше познато на селяните, на дърварите, на ловците и дори на просяците и на скитниците, което за него означаваше, че непрекъснато му се налагаше да обикаля околността, освен че трябваше да изпълнява религиозните и военните си задължения.
Илас чу виене на вълк и се обърна към спускащия се мрак.
Когато и последният слънчев лъч се скриеше зад хоризонта, нямаше да има друг избор — в качеството си на монах вратар — освен да нареди вратите да бъдат затворени.
Наистина тази нощ щеше да бъде нощ на Тъмнината.
Тъмнината щеше да бъде достатъчно силна, за да напусне околните гори в преследване на живот, на душа, която да погуби. Може би дори щеше да доведе в тази гъста, прашна мъгла гладни същества, които да дойдат да душат въздуха, да дерат земята и да драскат по камъните. Щяха да ги чуят как стенат и ръмжат. Стоновете и призивите им под стените щяха да смущават съня и да събуждат най-дълбоките, най-тайните страхове. Но нито Тъмнината, нито нейната пасмина нямаше да влязат… при условие че вратите бъдат затворени, преди да се стъмни, и ейраловите глифове, които ги защитават, бъдат погалени от живота и светлината на последния слънчев лъч.
Единствено и само това пазеше командерията. Вратите можеха да бъдат отворени едва на зазоряване. Дори не и за миг. Дори не и колкото за един удар на сърце. Защото на Тъмнината не ѝ беше нужно повече, за да се промъкне и да извърши гнусното си дело.
— Може би брат Ярл е предпочел да прекара нощта на място — каза постовият. — При родителите на детето, което тръгна да лекува. Няма съмнение, че са му предложили подслон и храна.
— Може би.
Но никак не му се вярваше.
Когато напусна командерията, Ярл беше оставил един болен брат, чието състояние го тревожеше. И като познаваше Ярл както само той го познаваше, Илас не се съмняваше, че е предпочел да изчака следващия ден, за да се прибере, та дори и с риск — ако е закъснял — да пристигне след затварянето на вратите. Тогава щеше да бъде хванат в клопка — сам и обграден от Тъмнината.
Което значеше обречен.
Разтревожен, брат Илас наблюдаваше залязващото слънце, което приличаше на плосък купол сред пламтящо море. Щеше да чака до последната светлинка, до последната надежда, преди да нареди да затворят вратите, но не повече.
Канеха се да я изнасилят, когато Ярл ги свари на поляната.
— Пуснете я.
Двамата мъже, които притискаха девойката към земята, вдигнаха глави. Този, който беше клекнал между бедрата ѝ, се извърна объркан. Също като съучастниците си, и той пребледня, когато видя монаха рицар, който се приближаваше. Не можеше да го сбърка. Непознатият носеше облеклото на ордена на Светите покровители: високите ботуши, дългата ризница от синкави стоманени халки, бялата връхна дреха със сребърни ширити, пристегната в кръста с тежък кожен колан… и меча, който спокойно и решително извади от ножницата.