— Казах: пуснете я.
Мъжът, който беше спечелил на зарове правото да мине пръв, се изправи, като забързано вдигаше панталоните си. Искаше да каже нещо, но един удар на меча отпрати главата му да се търкаля по тревата, докато той си оправяше колана. Другите двама скочиха на крака и се хванаха за оръжията. Ярл отби нападението на единия, преди да го изкорми с опакото на острието, после се обърна към последния, който… вече се измъкваше тичешком и изчезваше сред гъсталаците.
Монахът рицар се наведе над девойката.
Зашеметена, тя трепереше и хълцаше. Беше облечена в мъжки дрехи, мръсни и разкъсани, които, свита на кълбо, се мъчеше да оправи от свян.
— Всичко е наред — каза ѝ Ярл тихо.
С пълни със сълзи очи девойката трескаво кимна.
— Как се казвате? — попита Ярл.
— Лен… Леня.
— Всичко е наред, Леня. Позволете ми да ви помогна. Съгласна ли сте?
Ярл внимателно ѝ помогна да си оправи ризата, после да нахлузи панталоните, останали закачени за единия ѝ глезен. Лицето ѝ беше изцапано със засъхнала кръв, но за момента той се отказа да прегледа раната на главата ѝ, от която по разрошените ѝ коси беше полепнала кръв. Това можеше да почака, докато стигнат до командерията.
Ако успееха.
Командерията беше наблизо, но небето вече беше тъмно над полянката, а от дълбините на гората се пробуждаше заплаха.
— Трябва да тръгваме — каза монахът рицар и взе Леня на ръце. — Стъмва се.
Облекчена, че най-сетне може да се отпусне в ръце, които я защитаваха, младата жена се остави на волята му. Беше по-скоро дребна, така че той я вдигна без усилие.
— Благодаря — прошепна тя, като сложи глава на рамото му.
— Конят ми е наблизо — каза той.
Отнесе я, като остави конете на тримата мъже, които бяха вързани за един дънер и ставаха все по-нервни.
— Там — извика един от часовите, като посочи с ръка.
— Най-сетне — рече брат Илас.
Мнозина братя бяха дошли при него на обходния път, за да гледат дали Ярл се връща. Всички погледи се обърнаха към стария павиран път и към рицаря, облечен в бяло, който пристигаше в галоп.
— Ярл ли е? — попита брат Гардион.
— Да! Той е — потвърди възторжено брат Лето.
Илас пресметна скоростта на Ярл и разстоянието, което все още го отделяше от командерията. Като се обърна към залеза, разбра, че времето ще му стигне.
Дори съвсем щеше да му стигне.
— Ще дойде ли навреме? — попита един от новите коняри.
Никой не му отговори, но всички споделяха един и същ страх.
— Бавен е — каза брат Тален. — Необичайно бавен.
Смутен, старият Гардион присви очи. Той беше на шейсет и две години и това го правеше старши на общността, а очите му вече не бяха така добри, както преди.
— Може би конят му е изтощен — предположи той.
— Не — каза Илас. — Не е това. Гледайте…
Ярл не яздеше сам. Той притискаше някого на седлото пред себе си и държеше юздите с една ръка, а конят препускаше с всички сили.
— Какво става? — попита командор Едрас.
Направиха му път да стигне до бойниците.
Плешив и с правилно оформена брада, той беше едва на трийсетина години, но вече беше опитен в командването и в битките. Един поглед му беше достатъчен, за да прецени положението.
— Кой е? — попита той, като посочи с брадичка към конника, който се приближаваше.
— Брат Ярл — каза Илас.
— Ще успее ли?
— Не зная.
— Братко Реал — извика Едрас силно. — Искам да се качите на камбанарията на параклиса. Наблюдавайте здрачаването и ударете веднъж камбаната точно преди последния слънчев лъч да изчезне зад хоризонта.
— Разбрано!
— Братко Тален?
— Тук!
— Вземете трима братя и идете да затворите вратите наполовина. Оставете само толкова, колкото да може да мине конник. После бъдете готови да бутнете вратите по сигнала на брат Реал.
— На вашите заповеди.
След това, като се наведе към Гардион, командорът му каза тихо:
— Уверете се, че всичко е готово в лечебницата, моля ви.