Ясно и спокойно командорът каза:
— Свещеник на Елвантир иска да му предадем една душа, която Ейрал доведе при нас. Командва двайсетина наемници и несъмнено разполага с ужасна власт, черпена от извора на Тъмнината. Пред лицето на тази опасност чакам мненията ви, братя.
— Той ще се върне — каза брат Илас. — Трябва да се подготвим да се защитаваме.
Мнозина от братята се съгласиха.
— И то незабавно — каза един от тях. — Ако ще нападат, то ще е тази нощ, докато Тъмнината е мощна. Тя е техният най-добър съюзник, повече и от стоманата.
— Но закрилата на Ейрал се простира над това място — каза брат Лето. — Този свещеник не може да не го знае и ще помисли добре, преди да нападне.
— Освен това стените ни са дебели, а шпагите ни остри — подчерта старият Гардион.
— Така е — каза Едрас. — Обаче аз много се съмнявам, че този свещеник ще се откаже от плячката си.
— Какво знаем всъщност за това момиче? — попита брат Тален след известно мълчание.
— Нищо или почти нищо — призна командорът.
— Знаем ли поне защо свещеник на Елвантир я преследва?
Едрас се обърна към Ярл и го прикани да пристъпи напред и да говори.
— Братко?
— Каза, че се нарича Леня — заяви Ярл. — Намерих я мъртва от изтощение, докато трима мъже се готвеха да я изнасилят в гората.
— Какви мъже?
— Наемници. Отначало помислих, че са дезертьори и минаващи разбойници, но сега мисля, че бяха част от отряда на свещеника. Според следите, които можах да открия, Леня е идвала по пътя. Опитала се е да им избяга, като се е затичала към гората, но напразно.
— Откъде може да идва? — попита Илас.
— Според мен от Вейлд. През планината Галаар.
— Сама?
— Дори и да имало други с нея, само тя е успяла. И то с опасност за живота си.
— Двамата с Ярл мислим, че е идвала тук, преди да е била принудена да бяга към гората — каза командорът. — Първо, защото нашата командерия е най-доброто убежище от тъмнината. А после…
Поколеба се и размени поглед с брат Ярл.
— После, защото изглежда иска да бъде отведена при отец Домнис — каза Ярл.
Новината изненада братята, защото всички знаеха, че отец Домнис е изповедник на принц Алдеран — вторият в списъка на наследниците на трона на Върховното кралство. Но тя смути още повече онези, които познаваха миналото на Ярл. Домнис бе принадлежал към ордена на Светите покровители. И през годините на службата си е бил брат по оръжие и приятел на Ярл.
Съвпадение?
Това означаваше да се подцени Ирканс — Драконът на съдбата…
Погледите се приковаха в Ярл, който стоеше пред олтара, под голямата статуя на Ейрал — крилата на Дракона на познанието и на светлината сякаш бяха разперени за него.
— Тя не каза защо на всяка цена трябва да се срещне с отец Домнис — добави той, като изпреварваше въпросите. — Напълно съсипана от умора, отново изпадна в несвяст.
— И все пак — каза Едрас — имаше време да спомене Меча на кралете.
Братята млъкнаха и се спогледаха объркано.
Мечът на кралете беше мечът на първия Върховен крал и на неговите потомци. Последният, който го беше носил, беше един прадядо на Ерклант II, сегашния Върховен крал. Той го счупил в битката при връх Тиернас, точно преди да бъде убит от принца-дракон, с когото се биел. Рицарите рискували всичко, за да отнесат тялото на своя крал, докато свирела тръба за отстъпление, но забравили меча в кървавата кал на бойното поле. Смяташе се, че оттогава насетне е изгубен и беше станал част от легендата.
Дали Мечът на кралете е бил намерен отново?
— Която и да е тази девойка — каза старият мъдър Гардион след дълго мълчание, — няма никакво съмнение, че Ейрал я е направлявал да дойде дотук.
— В такъв случай наш дълг е не само да я защитим, но и да ѝ помогнем да стигне до целта си.
Всички се прекръстиха.
Останаха за миг смълчани с наведена глава в тихия параклис, под закрилящите крила на Ейрал, на светлината на няколко свещи, чийто слаб пламък потреперваше при най-малкия полъх на въздуха.
Навън, в мъглите на Тъмнината, се надигаше стенание.
Свещеникът беше начертал на земята руни с върха на меч за жертвоприношения. Родлан и останалите го бяха гледали, докато го правеше, разтревожени, но без да посмеят да кажат нищо, обградени плътно от Тъмнината. Формите, движенията, шумовете, които различаваха в плътната мъгла, изостряха нервите им до краен предел. Всичко в тях им крещеше да бягат. Но къде? Тъмнината беше като огромно море около тях.