Родлан разбираше, че хората му вече не издържат.
Преследването, в което бяха участвали през планините на Вейлд, ги беше изтощило, но това не беше най-лошото. Те бяха наемници, бойни кучета, животни. Умееха да страдат, както и да карат другите да страдат. Издържаха на мъки, бяха здрави, жестоки, повечето неспособни на милост. Всички бяха грабили, крали, изнасилвали, измъчвали и убивали. Понякога без истинска причина. Заради играта. Защото страданията на жертвите им ги развличаха. Защото гледката на мъж, който конвулсивно рита с крака, преди да издъхне, увесен на въже, или на момиченце, което разплакано се претрепва от работа, беше добра компания за пиянството им или пък просто убиваше скуката им.
Разбира се, Асранир ги закриляше.
Благодарение на свещеника на Елвантир влиянието на Тъмнината нямаше опасност да ги достигне. Както и съществата и призраците, обитаващи мъглата в тази ужасна нощ. Но никой не можеше да стои до Тъмнината, без да изпитва тревога, недоверие или отвращение. Без значение кой. Без значение какво беше направил и преживял. Беше все едно да доближиш пламък до кожата си, острие до окото си, паница, гъмжаща от червеи до отворената си уста. Тялото се бунтуваше. Надигаше се усещането за нещо гадно, срещу което човек се изтощаваше да се бори непрестанно. Тъмнината беше зловредна, противоестествена, гнусна. А присъствието ѝ — което никога не беше напълно безобидно — подлагаше на изпитание и най-здравите нерви.
Вече от няколко дни напрежението в групата на наемниците беше много силно. Няколко разправии вече бяха избухнали, а други, още по-лоши, тлееха. Родлан знаеше, че хората му са като затворени зверове. Съществуваше заплахата в крайна сметка да се хванат за гушите, понеже нямаше да посмеят да се нахвърлят върху Асранир, от когото с право се страхуваха. Но щеше да им е по-лесно да се нахвърлят върху шефа си. Страхуваше се от метеж, който при всички случаи щеше да е кървав. И щеше да бъде щастлив, ако на другия ден трябваше да се оплаква само от няколко бягства.
Но как можеше Асранир да не си дава сметка за всичко това? Как можеше да не разбира, че скоро щеше да се окаже сам, ако не направеше нещо? До такава степен ли не му пукаше, както изглеждаше? Родлан не разбираше. Със сигурност обаче предпазливите предупреждения, които беше отправил към свещеника, като че ли не го разтревожиха. Дори не го заинтересуваха.
Руните, начертани от Асранир, образуваха пръстен около наемниците и конете им.
— Внимавай хората ти да не излязат от този кръг — беше казал свещеникът на Родлан. — Той ще ви пази от Тъмнината в мое отсъствие. Но не отговарям за нищо, ако някой от вас излезе извън него. Разбра ли?
— Да, свещенико.
— Пожелавам ви да е така.
При тези думи Асранир съвършено спокойно беше яхнал сивия си кон.
— Противно на това, което твоите хора и ти самият мислите, тази Свещена нощ е неочаквана придобивка. Скоро всичко ще свърши. По волята на Елвантир и благодарение на родената от него Тъмнина.
Тогава беше подкарал коня си в тръс, без да погледне назад, а в това време наемниците се скупчиха около началника си.
— Къде отива? — попита един от тях.
— Не зная — призна Родлан.
— Ти напоследък не знаеш много неща…
Засегнат на болното място, Родлан се напрегна.
— Ти май имаш нещо да ми кажеш, а, Сед?
Двамата мъже се измерваха с поглед. Наемникът пръв сведе очи, но съвсем неохотно.
— Не — продума той.
— Сигурен ли си, Сед? Съвсем сигурен? — настоя Родлан.
— Да — отвърна другият, като отстъпи.
— Тогава си затваряй устата, разбра ли?
И тъй като Сед не отговаряше, повтори:
— Разбра ли?
— Да. Разбрах!
Тогава Родлан се обърна към останалите от малкия отряд.
— Ако някой друг иска да каже нещо, сега е моментът. Тук и сега!
Някои се колебаеха.
Началникът на наемниците понесе и изтърпя няколко лоши погледа, но никой не посмя.
— Добре.
Прикривайки облекчението си, той замълча за миг, после каза високо, сякаш нищо не се е случило:
— Руните на свещеника ни пазят от Тъмнината. Но никой да не е посмял да премине зад тях!
Всички потвърдиха и се обърнаха към невидимата бариера, която ги пазеше от мъглите на Тъмнината.