Вдясно от Ярл стоеше командор Едрас. Ярл погледна наляво и видя профила на брат Лето. Той се беше втренчил в някаква далечна точка и тихо се молеше, устните му леко помръдваха.
Бяха петнадесетина.
Бяха петнайсет монаси рицари, петнайсет ветерани, прекарали целия си живот в армията, единственото, което имаха, за да отблъснат орда, появила се от Тъмнината, беше мечът, смелостта и вярата. Ярл си помисли за тези мъже, с които беше прекарал години от живота си.
Гардион, Тален, Реал…
Илас.
И Рилт. Новите.
Колцина ли щяха да умрат тази нощ на стените на тази изгубена командерия?
Няколко вампирки бяха стигнали до границите на мъглата.
Въпреки нетърпението, което ги разяждаше, те не смееха да преминат свещените граници, обикалящи командерията. Поклащаха се, ръмжаха, плюеха. Удряха с нокти в празното и хвърляха погледи, изпълнени с омраза и алчност към неподвижните монаси. Ярл знаеше, че не биваше да позволяват да ги заблудят внезапните им жестове и гротескните им движения на лошо сглобени кукли. В необходимото време можеха да покажат невероятна бързина и гъвкавост. А особено способни бяха на огромни скокове.
Песента на Тъмнината замлъкна. Под Голямата мъглявина настъпи тежка тишина.
Едрас извади меча си и всички го последваха.
— С милостта на Ейрал! — извика той.
— С милостта на Ейрал! — повториха братята в един глас.
— Да бъде волята му!
— Да бъде волята му!
— Да живее светлината му!
— Да живее светлината му!
Вампирките нападнаха.
Сред дивашка олелия те преминаха кръга на белите стълбове. По сухите им тела се появиха димящи изгаряния. Няколко се подпалиха и се строполиха с крясъци, разкъсани от бял огън. Но повечето преминаха и се струпаха под стените на командерията, започнаха да се изкачват, хвърляха се отново и отново, като се опитваха да се вкопчат в тях. Някои успяха да стигнат до укрепленията и започна неравна битка между монасите рицари и Тъмнината.
Докато отсичаше главата на първата си вампирка, Ярл си помисли за Леня и нейните тайни. Белият дракон не можеше да желае смъртта ѝ. Закле се да я пази до последния си дъх.
Краят на пролетта на 1548 година
Кралският дворец
Когато се завърна в Ориал след провала на преговорите, които беше пожелал и пазил, принц Алдеран отказа да се подчини на исканията на кралицата, която — загрижена единствено за амбициите, които хранеше за него — настоя той да напусне и да разпусне ониксовите гвардейци.
Кралица Селиан задържа Естеверис в края на един Съвет, докато министрите и секретарите се оттегляха. Когато вратите се затвориха, кралицата стана и — сигурна, че Естеверис я следва — излезе на голям балкон, пазен от двама алебардчици в ливреи, застанали до стената. Отиде до балюстрадата, затвори очи и се наслади на ласките на слънцето върху лицето си. Останал назад, Естеверис чакаше, заел поза, изразяваща почитание и скромност. Ако не бяха пръстите му, отрупани с пръстени и скъпоценни камъни и прекомерния лукс на бродираната му роба, всичко в него напомняше духовника, какъвто беше, преди да стане министър.
Най-накрая кралицата се обърна с лице към своя Пръв министър.
— Вчера говорих с принц Алдеран — оповести тя.
Естеверис чакаше.
Благодарение на свой шпионин той вече знаеше всичко за разговора, който кралицата и синът ѝ бяха провели предишния ден. Но тъй като на кралицата ѝ харесваше да разкаже…
— Отказа да напусне командването на черните гвардейци — обясни тя.
— Не успяхте ли да го накарате да чуе гласа на разума?
— Не. Така че реших да разпусна Ониксовата гвардия. Зная, че тя е под властта единствено на Върховния крал. Но вие ще намерите начин да уредите това, нали? Може би с някой от онези декрети, чиято тайна познавате?
Естеверис се поклони.
— Разбира се, господарке.
Но не каза нищо повече, което беше достатъчно кралицата да застане нащрек.
— Не го ли одобрявате?
— Господарке, ако решението ви е взето…
— Искам да чуя мнението ви.
Министърът се поколеба само няколко секунди.
— Не поемате ли риска да си навлечете гнева на принца?
— Няма да продължи дълго. Познавам сина си.
— Несъмнено. Все пак привързаността на принц Алдеран към Ониксовата гвардия е голяма. За него тя е средството да отдаде почит на рицаря Лорн.