В Ориал свободните квартали не заслужаваха името си. Разположени до портите или до търговското пристанище, те бяха свободни само доколкото пътниците имаха правото да престоят в тях няколко дни без да представят паспорт. На другите места всеки беше длъжен да обяви самоличността си пред хазяите или ханджиите, които бяха длъжни да водят точен регистър на разположение на властите. Така че свободните квартали приютяваха чужденците, авантюристите, пътуващите търговци. Бяха квартали и на всякакви видове търговии и контрабанда, където можеше да се купи всичко, стига да има цена. Но тъй като гъмжаха от доносници, в крайна сметка се оказваха най-наблюдаваните квартали на столицата. Естеверис знаеше всичко, което ставаше там, всичко, което се даваше под наем и се продаваше. Слуховете твърдяха също, че от посредник на посредник министърът получава своя дял от всяка печалба. Главорезите от Пурпурната гвардия също не се лишаваха.
Лорн остави коня и нещата си в една конюшня. След това, тъй като беше жаден, бутна вратата на една кръчма с нисък таван и също толкова мрачна. Виното беше средна ръка, но пивко. Лорн го изпи, като се ослушваше, неизвестен и мълчалив, седнал заедно с други мъже на голяма маса, излъскана с восък за свещи. Всички говореха само за обсадата на Арканте. Тъй като преговорите, поискани от принц Алдеран, се бяха провалили, като за малко не бяха стрували живота на брат му — епископа на Стал, армията се готвеше да се присъедини към частите, които вече обграждаха Арканте. Голяма армия, която лагеруваше в околностите на Ориал и чието командване щеше да поеме принц Ирдел. Толкова голяма впрочем, че хората се питаха дали Върховното кралство щеше да може да я издържа дълго време. На което някои отговаряха, че Арканте бързо ще сложи оръжие, а други предричаха дълга обсада и скорошно налагане на „изключителни“ данъци. Така или иначе, не завършваха ли винаги по този начин капризите на могъщите? С нови данъци?
Лорн не остана дълго.
Напускайки успокояващия полумрак на кръчмата, той присви очи на слънцето и се отдалечи спокойно. Като дебнеше с крайчеца на очите си, направи няколко кръга, завъртя се по едни и същи улици и когато се увери, че не го следят, влезе в един от многобройните параклиси, посветени на Ейрал, с които градът се гордееше, освен с църквите си и с великолепната си катедрала.
Но съвсем не го избра случайно.
Параклисът беше скромен и спокоен, през стъклописите проникваше жълто-синя светлина. Пейките бяха почти празни, а клисарят, който дремеше в един ъгъл, седнал на един стол, едва отвори очи, когато Лорн влезе и се приближи до олтара.
Свещи от бял восък горяха под статуята на Белия дракон, а на ноктите му бяха закачени малки хартийки, свити на руло и завързани с разноцветни панделки. Тези хартийки бяха все послания, отправени към Ейрал: молитви, желания, молби, благодарности. Свещениците редовно ги отнасяха и когато вятърът духаше от юг, ги изгаряха с тържествена церемония, така че димът да отнесе мислите на вярващите до планините на Лангър, където Ейрал ги приемаше. Обикновено цветът на панделката отговаряше на естеството на посланието. Така че имаше най-вече бели, сини и червени. Няколко бяха жълти. А имаше и две-три зелени.
Но никоя не беше черна като тази, която Лорн използва, за да закачи — на четвъртия нокът на дясната лапа на статуята — малкото руло, което беше приготвил и в което нищо не пишеше.
— Учителю?
Сибелиус вдигна глава от тежкия том, който четеше, седнал на работната си маса.
— Да?
— Един посетител.
Главният архивар се изненада. Неочакваните посещения бяха повече от редки в Кралските архиви, от които като че ли никой не се интересуваше. И все пак Архивите бяха паметта на Върховното кралство, което сега беше застрашено от амнезия поради липса на персонал и на финансови средства. В Кралския дворец неколцина министри и съветници смятаха, че всичките тези стари бумаги в края на краищата струваха твърде скъпо.
— Името му?
— Не зная, учителю. Пътник е. Каза, че иска да ви предаде много ценен документ.
Любопитството на Сибелиус се пробуди. Кой ли можеше да идва да го види в неговия отчайващ свят от прах, дърво, хартия и мастило? И какъв можеше да е този документ?
— Добре — каза той. — Ще го приема.
Младият слуга излезе, като остави време на Сибелиус да стане и да се пооправи. Минал шестдесетте, той беше среден на ръст, но леко прегърбен от годините, които беше прекарал наведен над книгите. Погледът му беше буден, брадата му беше грижливо подрязана и на слепоочията се сливаше с корона от къса коса — брадата и косата му бяха еднакво чисто бели. Пръстите му бяха изцапани с мастило, беше облечен скромно и си изтупа ръкавите, за да махне праха по тях.