— Да, не ти го казах.
— Жалко — прошепна Лив на ухото му. — Защото знаеш ли какво? Ами, струва ми се, че между теб и мен би могло много добре да се…
Не довърши.
Лорн беше хванал китката ѝ дискретно, докато тя се опитваше да му открадне кесията, закачена на колана. Той едва беше помръднал, но хватката му беше здрава и безмилостна. Стисна още по-силно, изви ръката ѝ и младата жена се смръщи, като леко наклони рамото си.
— Ти… причиняваш ми болка…
— Зная. Но ще те заболи още повече, ако се дърпаш.
Намръщени, моряците започваха да подозират нещо.
— Пусни ме. Ако… ако обичаш.
— Идваш с мен — каза Лорн, като остави празната си чаша.
— Къде?
Тя го гледаше смутено.
Всичко, което в началото ѝ беше харесало у този мрачен мъж, на когото личеше, че е опасен, сега я тревожеше. Изведнъж ѝ се стори хладен и безчувствен. В светлосиньото му око блестеше черен пламък, а под превръзката, която скриваше дясното също се долавяше лошо проблясване.
— Ще видиш. Усмихни се. Направи знак на приятелите ти, за да ги успокоиш.
— Не. Не искам.
— Не ме принуждавай да ти счупя лакътя.
Тя се уплаши и се подчини, докато Лорн вече я мъкнеше към вратата и я държеше под ръка, прилепнала към него. Когато излязоха от кръчмата, навън вече беше тъмно. Сигурен, че моряците ще тръгнат след тях, Лорн бутна крадлата в една уличка, после в друга и стигнаха до покрит двор, заринат със стари дъски и натрупани чували.
— Остави ме да си вървя — умоляваше Лив. — Извинявай. Не исках…
Понеже Лорн беше отслабил хватката си, тя се опита да се освободи, но успя само да му обърне гръб, все така здраво хваната в ръцете му.
— Пусни ме!
Застанал зад нея, той бръкна в корсажа ѝ и хвана едната ѝ гърда.
— Не! Пусни ме!
Но той не я слушаше. Очите му се бяха превърнали в две черни, блестящи топки. Отдавна дремещата Тъмнина, която го обладаваше, искаше своята дан.
Лорн бутна Лив до една каса и грубо я наведе напред. Челото на младата жена се удари в дървото. Докато я държеше така, тя разбра, че той бърка в панталоните си. Разбра какво щеше да ѝ се случи. Не ѝ беше за пръв път и тя знаеше, че беше по-добре да не се съпротивлява.
По-добре беше да изтърпи.
— Не — изстена тя. — Моля те, не така. И аз го искам. Не така…
Очите ѝ се замъглиха.
— Ще ни я оставиш ли после? За тебе ще е чиста, а за нас ще е загрята…
Трима мъже се приближаваха по уличката.
Някакви мърляви главорези, жестоки и доволни.
Задъхан, с едната ръка опряна на гърба на Лив, Лорн се обърна към тях и ги погледна с черното си като обсидиан око.
— Какво каза? — попита единият от мъжете.
Без да знаят защо, те започваха да се чувстват не толкова уверени.
— Когато има за един, има и за четирима, нали? — опита се да се пошегува най-високият от тримата.
Лорн ги изгледа пренебрежително, докато си закопчаваше колана.
— Но ако предпочиташ да те оставим на мира… — каза единият от тях.
Вече не се усмихваха.
Този път видяха мрачен блясък в окото му и се уплашиха. Но там едва се виждаше. Можеше и да са се объркали. Можеше да е само отражение върху…
Стана изневиделица.
Лорн скочи върху тях, преди те да успеят да реагират. Не извади меча си. Удари единия по гърлото и му премаза гръкляна. Почти в същото време хвана другия за яката и грубо го наведе напред точно върху вдигнатото си коляно, като му счупи носа, зъбите и челюстта. Третият мъж искаше да извади меча си. Твърде късно. Лорн го сграбчи за китката, вдигна ръката му и я изви. Бандитът падна на колене със сгърчено лице, парализиран от болката. Нещо в Лорн искаше да кара другите да страдат. Изви още повече ръката. Лакътят се счупи с пращене.
И мъжът изрева.
Лорн се олюля сякаш викът го беше ударил.
От черни очите му станаха сиви, после стъклени и накрая нормални с три премигвания и без да разбира, Лорн видя уличката, тримата мъже, единият от които се задушаваше на земята, и онова разплакано момиче, уплашено, с което смътно си спомняше, че излезе от кръчмата, но кога? И как? Струваше му се, че се събужда от неспокоен сън, в който е потънал, и сега внезапно се измъква от него.
Двамата бандити, които все още се държаха на крака, се възползваха от объркването на Лорн, за да избягат — накуцвайки, — като изоставиха другаря си да агонизира. Лорн ги гледаше как се отдалечават. После се обърна към момичето, към… Лив?
Да, тя се казваше Лив.
Но какво щеше да ѝ направи в тази уличка? Или какво ѝ беше направил? Все така объркан, той искаше да ѝ каже нещо, но тя се нахвърли върху него като фурия. Удари му няколко плесници, преди той да реагира и да я хване за китките.