— Преди?
— Преди да ви убият. Преди да изчезнете. Тогава бяхте Пръв рицар на Кралството. А сега кой сте? Вие сте мъртъв, рицарю. Което означава, че вече сте никой.
Лорн си тръгна мрачен и ядосан от срещата си в Белия дворец. Когато се върна в къщата в квартала на монетите, намери Логан и Йерас, които го чакаха разтревожени.
— Какво става? — попита той, като закачи скандския си меч на стената.
— Разни мъже задават въпроси из квартала. Доносници. А Логан казва, че патрулите на Пурпурната гвардия са се увеличили.
Лорн се обърна към бившия наемник, който потвърди с кимване на глава.
— Това може и да няма нищо общо с нас.
— Може би — съгласи се Йерас. — Но е по-доб…
— Но е по-добре да сме предпазливи, да! — извика ядосано Лорн. — Зная.
Логан и Йерас се спогледаха предпазливо, докато Лорн беснееше. Точно от това се нуждаеше сега! Дали полицията на Естеверис вече беше по следите им? И ако е така, как се беше случило? Противно на онова, което си мислеше, може би Лорн е бил забелязан още с пристигането си в Ориал. Или преди това, в някой хан по пътя към столицата. Или може би след това, в кръчмата на пристанището. В крайна сметка нямаше значение. Йерас и Логан също можеше да са привлекли вниманието към себе си. Как можеше да се разбере?
Каквото и да беше станало, Лорн трябваше да ги изпревари.
— Трябва да се срещна с Алан — каза той.
Рейк Вард гледаше калаената гарафа, която държеше в ръцете си, сложена на масата. В гарафата беше останало малко вино на дъното и Вард се колебаеше. Вече беше изпил една гарафа в повече. И други две след това. Обаче едва усещаше действието на опияняването.
Опияняване, в което впрочем нямаше нищо приятно.
Вард се чувстваше ужасно уморен.
Стар.
Тази вечер виното беше жалък приятел, но той нямаше по-добър. Сам на масата си, Вард изпразни гарафата на един дъх и вдигна ръка към сервитьорката.
— Още една.
— Сигурен ли сте? — попита жената.
На устните ѝ имаше мила усмивка и погледът ѝ беше пълен със състрадание. Не обичаше да гледа как Вард пие, както пиеше тази вечер.
— Сигурен — каза той.
— А няма ли да е по-добре да се качите? Има една свободна стая. Вече е късно и скоро ще затваряме.
— Още една гарафа, Ларя.
Сервитьорката вдигна рамене със съжаление и тръгна към кухнята. Вард беше от редовните посетители. Посещаваше „Грифона“ от една година и понякога спеше на етажа. Ханът беше чист и спокоен, добре поддържан, близо до генералния щаб на Ониксовата гвардия в квартала на червените павета. Храната беше добра. Черните гвардейци с удоволствие идваха тук да се отпуснат и да пийнат по едно.
Ларя се върна с пълна гарафа. Докато минаваше през салона, черните гвардейци, които бяха седнали заедно на друга маса, я спряха.
— Колко такива е изпил? — попита Кай, като посочи Вард с брадичка.
— Прекалено много, месир. Опитах се да го накарам да разбере, но…
Младият мъж кимна.
— Понякога слуша — добави сервитьорката. — Но не и тази вечер.
— Благодаря, Ларя.
— На вашите услуги.
Кай се обърна към другарите си на масата.
— Какво ще правим? — попита той.
— Не мисля, че е редно да правим каквото и да било — каза Енград.
— А вие, Ройс?
Ройс направи гримаса.
— Не зная.
— Онзи ден нямаше сили да се прибере — настоя Кай. — Прекарал е нощта навън.
— От кого знаете? — попита Ройс скептично.
— От ханджията. Намерил Вард рано сутринта под един заслон. И с голяма мъка го завлякъл в една стая. Нямало да се справи, ако слугата от конюшнята не му бил помогнал.
— Всички вече пихме повече от разумното — отбеляза Енград.
— Но според ханджията това не се случва за пръв път — уточни Кай.
Както всички ониксови гвардейци, той изпитваше най-голямо уважение към Вард. Някогашен кралски ковач, Вард беше един от най-верните и близки бойни другари на Върховния крал, преди да стане първият, когото Лорн Аскариан наема в своята Черна гвардия. За Кай Вард беше легенда. Той въплъщаваше това, за което — присъединявайки се към ониксовите гвардейци — Кай се беше отказал от титлата, ранга и богатството си. Но се боеше, че вижда как тази легенда го разочарова.
— Защо търси забрава във виното? — запита се той на глас.
Нито един от другарите му не отговори. Ройс нямаше двайсет години, когато му се наложи да изостави всичко вследствие на дуел. Енград беше рицар без земя и добре познаваше мизерията. И двамата знаеха какво може да накара един мъж да пие. И двамата бяха преживели дълги, самотни вечери, когато тъгата и умората са като ситен дъжд, който те смразява до костите, чак до душата.