Вард бързо погледна.
— Мислиш ли?
— Мисля. Дали да не излезем? Ще можем да поговорим по-спокойно и малко чист въздух ще ти се отрази много добре, струва ми се.
— Добре. Но може би ще трябва да ми помогнеш да стана. Само малко.
Неподвижен, с ръце скръстени на гърдите и дишайки равномерно, той наблюдаваше всичко изпод клепачите си, които изглеждаха затворени. Така че видя как двамата мъже станаха и с известно усилие, като единият поддържаше другия, тръгнаха към изхода.
Доносникът знаеше кой е Вард.
Обаче другият му беше непознат и дори не беше успял да зърне лицето му. Сигурно беше обаче, че Вард го познава. Защото не го беше прогонил, а тази вечер беше отказал на всички да седнат при него. Следователно Вард, най-старият от действащите черни гвардейци, беше срещнал човек, който му беше достатъчно близък, за да си позволи да седне на масата му без да е поканен, и който смяташе за необходимо да крие лицето си под качулка.
Заслужаваше си да се проверят някои неща.
Доносникът изчака двамата мъже да излязат, после стана и прекоси кръчмата.
Без да бърза.
Първо, защото не искаше да привлича вниманието. После, защото със скоростта, с която старият Вард вървеше, жертвите му нямаше как да му се измъкнат.
Така че шпионинът се оказа още по-изненадан, когато излезе от хана и откри, че улицата е пуста. Примига и си каза, че ако двамата мъже са тръгнали надясно, още трябваше да може да види силуетите им на светлината на Голямата мъглявина. Следователно бяха тръгнали наляво, преди да свият някъде при първа възможност.
Доносникът ускори крачка и стигна до първата пряка, но и там нямаше никого.
Нито надясно.
Нито нал…
Без да разбере как, доносникът изведнъж се оказа лице в лице с мъжа с качулката, който му се усмихваше и го удари право в челюстта. Последва удар с коляно, който го преви на две. И накрая удар по тила, който го уби.
Той се строполи.
— Ето на̀ — каза Лорн, като си разтриваше ръцете. — Виждаш ли? Казах ти. Това е оня тип, който се правеше на заспал на масата в дъното.
— Браво. Нищо не ти убягва — отвърна Вард. — Но аз продължавам да си мисля, че поемаш големи рискове, като се показваш в квартала. Макар и по тъмно.
— Първо, не се показвам наистина. Освен това трябва да се видя с Алан. Дискретно. Можеш ли да го уредиш?
— Кога?
— Утре или вдругиден.
— Ще стане по-скоро вдругиден.
— Разбрано. Накъде сега, когато сме сами?
— Насам.
Излязоха от квартала на червените павета, после на една спокойна улица Вард отвори една врата с ключ, който държеше у себе си.
— След теб — каза той.
— Къде сме? — попита Лорн, като влезе в тъмен коридор.
— У дома — отвърна Вард и затвори вратата. — Тук ще сме на спокойствие. Почакай за малко.
Опипом намери една свещ и огниво с прахан в една ниша в стената на височината на рамото си. Запали свещта и като мина напред, обясни:
— Купих тази къща с наградата, която Алан ми даде за моите големи и лоялни заслуги. Същата награда очаква Йерас и Логан в хазната на Гвардията. Впрочем те как са?
— Добре.
— Те също са тук, в Ориал, нали?
— Да. Живеем в квартала на монетите.
— Нямам търпение да ги видя тези двамата.
Влязоха в една стая, която изглеждаше по-голяма, понеже беше почти празна. Въздухът миришеше на спарено. Капаците бяха затворени. Малкото мебели бяха покрити с бели чаршафи и в полумрака можеше единствено да се различат формите им.
Вард запали втора свещ от пламъка на първата и я подаде на Лорн.
— Ей сега се връщам — каза той. — Чувствай се като у дома си.
Когато се върна, завари Лорн седнал на пода, с гръб, опрян на стената, свещта беше сложена пред него между разтворените му крака. Вард седна вдясно от него и леко се намръщи, когато коленете му се сгънаха, после му подаде едната от две бутилки ароматно вино, които беше отишъл да донесе.
— Сигурен ли си, че е разумно? — попита Лорн.
— Веселото вино прогонва тъжното. А аз съм дяволски доволен да ви видя отново, рицарю.
— Аз също.
— За нас? — предложи Вард, като вдигна бутилката.
— За нас.
Махнаха восъчните тапи, чукнаха се и отпиха по глътка. Виното беше добро и те го оцениха, но и по-лошо щеше да свърши работа.
— И за баща ти — добави Вард с уважение.
Лорн прие и бутилките се чукнаха втори път, после отпиха по една голяма глътка. За миг Лорн си помисли дали Вард знаеше кой беше истинският му баща. После се замисли за майка си.