— А може ли да краде от бременни животни?
— Може би, ако иска да се преобрази в животинска форма, вместо в човешка.
— Случвало се е — намеси се Даг. — Злината от Вълчи хребет не разполагаше с достатъчно човешки жертви, затова използваше и вълци. Хора, които са присъствали на убийството, са ми казвали, че имала много странна форма, а отдавна била преминала първото преобразяване.
Фаун се намръщи и забеляза, че Дар прави същото.
— Както и да е. Ти си забила незаредения нож на Даг в създанието.
— В бедрото. Той каза, където и да е, и не знаех…
— И ножът е останал там, така ли?
— Да. Тогава чудовището ме вдигна за врата. Мислех, че ще ме удуши като пиле.
Дар хвърли поглед към белезите й.
— А след това си използвала заредения нож.
— Исках да съм бърза, но се счупи. — Фаун потръпна при спомена и Даг я прегърна с една ръка. — Мислех, че аз съм виновна. След това злината ме пусна и… сякаш се стопи.
— Най-простото обяснение — започна Дар сухо. — Ако някой носи нещо ценно и се спъне, пада така, че да го предпази, дори ако нарани себе си. Злината отмъква богата същност. Секунди след това, преди да я асимилира, е ударена с доза смъртност. Трескаво се опитва да запази тази същност и намира място в незаредения нож. Със сигурност би имала необходимата сила да стори това дори без убеждение. В крайна сметка имаме една унищожена злина и един нож с неволно затворена в него същност. Може и да има по-сложни обяснения, но според мен нищо в историята ви не изисква такива.
— Хм — обади се Даг. — А дали все още ще работи като споделящ нож?
— Същността е странна. Тя е заредена в най-напрегнатия момент на самосъздаване, но и на разтапяне едновременно. Освен това си остава фермерска същност. — Той вдигна поглед. — Освен ако не премълчавате нещо за детето. Например смесена кръв? — Погледът към брат му не беше особено уважителен.
— Детето беше фермер — отвърна тихо Фаун и погледна земята. В калта се валяха няколко шишарки. Даг отново я притисна към себе си.
— В такъв случай няма сродство и е безполезна. Ако един незареден нож се зарази, може да се превари и почисти, но не и този. Моят съвет е да го счупите и да освободите безполезната същност. Ако искаш, го изгори, ако искаш, изпрати парчетата на семейството на Каунео. И после започни с нов нож. — Гласът му омекна. — Съжалявам, Даг. Знам, че не го разнася двадесет години за такъв жалък край, но подобни неща се случват.
— Бих искала да си го прибера — каза Фаун твърдо и протегна ръка.
Дар погледна брат си и като не срещна подкрепа, й го подаде колебливо.
— Много ножове не се използват — заговори Даг с привидно спокоен тон. — Не виждам смисъл да бързам да се отървавам от този. Щом няма полза от него цял, няма да има и ако е счупен.
— А за какво ще го пазиш? За украса на стената ли? Тъжен спомен от малката ти авантюра?
Даг се усмихна на Фаун и тя се зачуди как ли изглежда нейното лице в момента.
— Е, все пак има една полза. Поне ни събра заедно.
— Още една причина да го счупиш — отвърна тъжно Дар.
Фаун си спомни, че Даг бе предложил подобно нещо онази вечер във фермата на Хорсфорд. „Щяхме да си спестим доста неща“. Как две еднакви предложения можеше да звучат толкова различно? Доверие и недоверие. Нямаше търпение да поговори с Даг насаме. Дали бе приел преценката на брат си, или някаква част от нея? Може би си мислеше да поговори с някой друг създател. Лицето му бе безизразно. Тя отново скри ножа под ризата си.
Даг се изправи и разкърши рамене.
— Май е време за вечеря. Ще дойдеш ли да гледаш, Дар, или ще се криеш тук?
На Фаун май също й се искаше да се скрият тук. Хвърли поглед към зловещите кости, които се полюшваха от колибата. Е, може би не точно на това място.
— О, ще дойда. — Дар се надигна, за да прибере ножа и готовите купи. — Може пък да ти се размине.
— Оптимист! — Даг се отмести от стълбите.
Фаун успя да зърне в другия край на помещението чист тезгях с окачени над него инструменти и каменно огнище. Дар се появи, закопчаваше небрежно копчетата на ризата си. След това залости вратата и затвори капаците на прозорците.
Тъмни облаци от северозапад постепенно изпълваха небето. Хрущенето под краката им напомняше на пукането на ставите на Даг. Фаун се притисна към него и опита да разшири крачка, за да вървят един до друг. За нейна изненада не се оказа особено трудно.
4.
Сивото езеро добиваше още по-тъмен цвят, а на повърхността му се бяха появили вълни. Фаун ги чуваше как се удрят в брега и как тръстиките шумолят от засилващия се вятър. Беше останала само една лодка, с двама души, които сега гребяха бързо, за да се приберат навреме. На север се виждаха отблясъците на светкавици, макар гръмовете още да не достигаха дотук. Залязващото слънце бързо се скри зад един тъмен облак и се смрачи съвсем.