— Така. Това наистина е доста умела работа със същността за патрулен. Феърболт, ти да не би да укриваш таланти?
Капитанът се почеса по главата.
— По-скоро Даг се крие сам.
— Споменавал ли ти е за стъклената купа и призрачната ръка?
Феърболт се намръщи.
— Не. Какво имаш предвид?
— Ха.
— Наистина ли е — Фаун преглътна, — както разправя Дар? Лоша магия?
Хохари предпазливо поклати глава.
— Имай предвид, че никога не съм виждала отблизо как работи мозъчният контрол на злината. Само съм чувала за това. И съм правила дисекция на глинен, но това е друга история. Това по-скоро ми напомня на сливането на същности за лекуване. Което е като танц между две същности, които се побутват. За разлика от подсилването, при което лечителят отдава от своята. Може би злината е толкова могъща, че когато слива същността си, избутва другата, вместо да танцува с нея. Въпреки че и това е спорно… Не мога да кажа повече, докато не видя Даг.
Фаун въздъхна, мечтаеше си за същото.
— Сто мили не са ли твърде много за сливане на същности, Хохари? — намеси се Феърболт. — Доколкото знам, обикновено се прави от непосредствена близост.
— Точно затова казах „почти“. Нещо средно между двете. Даг е извършил съвсем деликатно подсилване в лявата ръка на Фаун и тя усеща същността на Даг в брачната връв. Това е много… импулсивно.
Хохари забеляза обърканото й изражение и обясни:
— Виж, дете. Това, което вие наричате магия, Езерняшка или на злините, всъщност е работа със същността. Създателят изтегля от себе си и после трябва да чака, докато се възстанови. Злината пък източва същността от околния свят и не отдава нищо. Представи си ручейче и придошла река. Едното ще утоли жаждата ти в горещ ден. Другото ще ти отнесе къщата и ще те удави. И двете са вода, но всеки нормален човек ще направи разликата. Разбираш ли?
Фаун кимна, макар и леко объркано.
— Последно, не разбрах дали командирът на отряда е ранен, или не? — Феърболт се размърда нетърпеливо. — Хохари, какво става в Рейнтрий?
Лечителката поклати глава.
— Искаш да ти кажа нещо, което изглежда като отражение от парче счупено стъкло в мрака. Дали виждам цялата картина, или само част? Дали въобще съответства на нещо? — Обърна се към Фаун. — Къде точно те боли?
— Предимно лявата длан. По-нагоре отслабва. Но от време на време потръпва.
— Но Даг няма… — промърмори Феърболт и се намръщи объркано.
— Ще го кажа така — продължи неохотно Хохари. — Ако и останалата му същност е така изтерзана, както усещам, вероятно тялото му е в доста тежко състояние.
— Колко тежко? — извика капитанът. Фаун беше доволна, защото се страхуваше да се развика на лечителката.
Жената разпери широко ръце.
— Очевидно недостатъчно, че да загине.
Феърболт се озъби, но после се облегна назад и въздъхна:
— Хохари, въобще не допринесе за спокойствието на съня ми тази вечер.
Фаун погледна ръката си.
— Надявах се да ми кажете, че съм глупава фермерка и просто си въобразявам разни неща. Преди се случваше постоянно, но сега, когато ми се искаше… — Тя вдигна притеснено очи. — Нали Даг няма да загази заради това създаване?
— Ами, със сигурност ще му задам няколко въпроса, щом се върне — каза Хохари. — Но няма да имат нищо общо с проблемите му с лагерния съвет.
— Вината наистина беше моя. Дар ме уплаши. Но прецених, че Феърболт трябва да знае, за благото на отряда.
— Благодаря ти, Фаун — отвърна сериозно капитанът. — Постъпила си правилно. Ако усетиш някакви промени, моля да съобщиш на мен или на Хохари.
Фаун кимна с готовност.
— А какво ще правим сега?
— Каквото обикновено, фермерче — въздъхна Феърболт. — Ще чакаме.
13.
Даг се събуди по тъмно, нахлузи ботушите си, без да ги връзва, и се довлече до тоалетната яма. Нощният въздух бе влажен и хладен, но двамата постови поддържаха огъня. Единият махна на Даг и той отвърна на поздрава му. Сцената изглеждаше измамно спокойна. Сякаш просто пазеха спящите си другари.
Мислеше да си легне, след като се облекчи. Смъртната му умора въобще не бе преминала. Блатото беше тихо, без крякане на жаби, жужене на насекоми и птичи песни. Липсваха и обичайните миризми. Е, рано или късно гниенето щеше да започне. Въпреки че щеше да мирише отблъскващо, поне от миля, това щеше да е първият признак, че животът се връща. Дори гниенето имаше своята жива същност.
Даг погледна към лагерния огън, който блещукаше като фенер. Спомни си как патрулът му се бе приближил за първи път преди… два дни? Отдалечи се намръщено на около двеста крачки, седна на един пън и протегна схванатите си крака. Щом бе успял да отвори усета си от тази дистанция, без да влезе в капана предния път, вероятно щеше да успее и сега.