Изсъска от изненада, когато се разтвори за първи път от дни. Мари беше казала, че се е запечатал като в черупка, но това не можеше да опише агонията, която изпита. Обикновено не обръщаше внимание на същността, също както и на тялото. Май преди да прегледа оплетените създатели, първо трябваше да провери себе си.
В същността на дясната му ръка имаше леко затопляне, последен остатък от подсилването, което бе изсмукал от чирака на Хохари. С течение на времето това подсилване щеше да се абсорбира и да се слее напълно със същността на пациента. След няколко седмици нямаше да има и следа. А същността на лявата му ръка…
Призрачната длан я нямаше в момента. Но в същността на ръката се виждаха десетина тъмни петна, като дупки от изгорено по плат. Още няколко пулсираха по врата и лявата част на тялото му. Около тях имаше миниатюрни сиви пръстени от мор. Това не беше остатък от близостта до злината, подобно на пораженията на Ютау. Осъзна, че петната са разсейки от същността на злината, която бе изтръгнал по време на отчаяната нощна схватка. Никога не беше виждал подобно нещо, но му се струваше странно познато.
Но пък и не познаваше никой толкова откачен, че да пробва да изтръгне същността на злина. Май разбираше защо тази техника не е препоръчителна. Нараняването и лекуването на тялото водеше до нараняване и лекуване на същността. Изтръгването й или пък продължителният престой в опустошена местност водеха до смърт. Какво ли щеше да му причини тази странна зараза? Най-вероятно нищо хубаво. Можеше да проследи болежките в плътта, на местата на тези петна, въпреки че не се отличаваха много на фона на цялостното му неразположение. Обикновено болката беше сигнал за нараняване. Но какво?
Така… дали същността му бавно абсорбираше пулсиращите петна, или пък заразата се разпространяваше? За момента не можеше да долови някаква разлика.
Замисли се какъв ли анализ щеше да направи умното фермерско момиче? Какви бяха възможностите?
Същността му можеше да се възстанови, като след нормално нараняване. А можеше и да не се оправи, докато източникът не бъде премахнат, както например върховете на стрелите трябваше да се вадят, за да може раната да заздравее. Рядко се случваше плътта да се затвори около парче, което не може да се измъкне. Някой път се затваряше, но се инфектираше. А може би заразата се разпростираше по-бързо, отколкото същността му можеше да понесе? В такъв случай…
„В такъв случай ще съм смъртно ранен. Искрице, колко ли време ни остава…?“
В пристъп на ярост опита да призове призрачната си ръка, за да разкъса петната и да ги изтика някъде навън. Дали беше възможно човек сам да изтръгне същността си? За съжаление странната му способност не искаше да се прояви. След това пробва да достигне със същността на дясната си ръка зоната около левите ребра, но и това се оказа невъзможно.
Обзеха го още по-ужасяващи мисли. Казваха, че фрагментите от първата велика злина причинили заразяването на света. Ами ако тези фрагменти имаха същия потенциал? „Дали и аз ще се превърна в злина?“
Наведе глава и прекара пръсти по косата си. „Отсъстващи богове, толкова ли ме мразите?“ Можеше да се раздели на няколко злини или пък най-силната щеше да погълне останалите и да победи… Вероятно, след като изсмучеше същността му, щеше да загине. Освен ако не намереше начин да излезе…
Усети, че се паникьосва, и стана. „Нека да се спрем на смъртната рана“. Може би това не беше някакво семе, а по-скоро кръв от злината, носеща своята отровена същност, но неспособна да съществува самостоятелно? Отново разтвори усета си. Не долавяше онова присъствие, от което му призляваше, характерно за всички злини дори в най-първичната, неподвижна форма. Да, по-скоро отрова. С нея можеше да се свикне…
Поседя още няколко минути в тъмното и пробва пак да надникне в себе си. Нямаше промяна. Явно нямаше да се разпадне на сив прах. Значи на сутринта трябваше да се върне към задълженията си. Беше се отдалечил от лагера по някаква причина, но не можеше да се сети каква е.
Пое въздух и отново освободи усета си. Опустошението около него дразнеше сетивата му, но беше поносимо. Долови мъртвите дървета, заровените глинени и патрулните, които стояха на пост. Заобиколи внимателно лежащите на земята създатели. Преди тяхната същност се бе изливала в земята, за да подхранва производството на глинените. Дали тази връзка все още съществуваше?
„Не“. Поне това беше спряло след смъртта на злината.