— Знам и се надявам скоро да се появи някой. Поне все още мога да ходя. Ще съм ти благодарен, ако запазиш тази информация в тайна от останалите.
Мари изсумтя.
— Ако това се бе случило на някой друг, нямаше ли веднага да го махнеш от активна служба?
— Това са капитанските привилегии — отвърна Даг. — Знаеш за какво става дума, като водач на патрул.
— Така ли? Нима има привилегия да си глупав? Не си спомням за такава.
— Виж, ако се появи някой с достатъчно познания, за да поеме нещата тук, можеш да се обзаложиш, че ще съм първият, който ще препусне на изток. — Само дето нямаше как да избяга от това, което носеше в себе си. — Не знам дали хората от Рейнтрий ще намерят някого, но на помощта от къщи ще й трябват поне шест дни. — Той се огледа. Следобедът преваляше, а задушното време предвещаваше буря.
— Мислиш ли, че те ще издържат шест дни? — попита Мари и погледна към мочурището.
Даг въздъхна и се изправи.
— Не знам. Май ще трябва да им направим някакъв навес или шатра. Струва ми се, че ще завали.
— Така изглежда.
Двамата се върнаха в лагера.
Не знаеше дали Мари се е разприказвала, но вечерта повечето хора в лагера го убеждаваха да легне. Той не се противеше особено, но докато седеше и наблюдаваше създателите, откри, че почва да ги мрази. Ако не бяха те, можеше да е тръгнал с днешния патрул. И след три дни щеше да прегърне Искрицата толкова силно, че да я остави без дъх. Предишните му тревоги за продължителна война изглеждаха незначителни пред сегашната ситуация. Тази нощ спа неспокойно.
През късния следобед на следващия ден двама от по-възрастните създатели вече не можеха да преглъщат, а единият дишаше трудно. Даг коленичи до човека, чиято глава лежеше в скута на Каро, една от старите приятелки на Мари от патрула на Обайо. Такова затруднено дишане обикновено беше сигнал, че човекът трябва скоро да сподели. Но дали този мъж умираше? Нужно ли беше? В косата му имаше сиви нишки, но въобще не беше толкова възрастен. Личеше си, че преди е бил жилав мъж. Казваше се Артин, макар че на Даг не му се искаше да знае. Отличен ковач и създател на оръжия. По мазолестите му длани си личеше, че е натрупал огромен опит.
Мари избърса лицето на жената, която се опитваше да напои — без особен успех.
— Даг, ако не успеем да им дадем повече вода в тази жега, няма да изкарат пет дни.
— Този пък съвсем. — Каро кимна към мъжа в скута си.
— Виждам — промърмори Даг.
Появи се Соун. Даг бе предположил, че младежът ще предпочете да помогне на бежанците, и той наистина бе отказал да се прибере с първия отряд. Вместо това бе приел на сериозно партньорството с Даг и стоеше край него. Вечер спеше в малкия лагер извън опустошената зона, а денем стоеше неотлъчно до него. В което по принцип нямаше нищо лошо, ако не се държеше като досадна бълха.
— Трябва да направим нещо, Даг. Нали каза, че създателите поддържат глинените? Защо да не ги освободим от малко товар?
— Обайо и Гриф казаха, че опитали — обясни Даг търпеливо. — Резултатите били тревожни.
— Но никой не е умрял. Може да е като операциите на Хохари. Боли, но после се излекуваш.
В аргумента имаше известна логика, а и вече му бе писнало да седи и да гледа как хората му страдат. Не беше сигурен в кой момент оплетените създатели бяха станали почетни членове на патрула. Тримата патрулни в безсъзнание не бяха толкова изтощени, но и те нямаше да изкарат още дълго.
— Признавам, че ми е интересно какво ще стане. — Не че щеше да види много с плътно заслонения си усет. — Дай да пробваме веднъж и ще видим.
Соун кимна и отиде да вземе меча си. Същото оръжие, заради което бе загазил край Гласфордж. Даг с мъка се бе удържал да не му се скара, че го мъкне и на тази мисия. Все пак за сегашната задача щеше да върши по-добра работа от нож и не по-лоша от копие.
Соун тръгна внимателно през мочурището. Приближи се до дупките в земята и ги огледа бавно.
Неоформените чудовища бяха отвратителна гледка. Вече не можеха да се върнат към животинския си живот, а нямаше и как да се трансформират в гротескната човешка форма. Невинни, но обречени. Даг се намръщи. Дали ако можеха да завършат трансформацията си, след смъртта на злината щяха да прехвърлят покорността си към създателите? Идеята беше тревожна, но в главата му вече имаше достатъчно такива. Могъщите човекоподобни слуги можеха да се използват за множество тежки задачи. Дали древните магьосници бяха използвали нещо подобно? Всички злини се раждаха със знанието и стремежа да го използват, така че вероятно умението беше много, много древно. Но глинените щяха да изискват постоянно подсилване на същността, което щеше да направи поддържането им смъртоносно скъпо.