Яростно изрита един тежък камък и той се търкулна настрани с глухо громолене.
Отдолу лежеше Щитозъб.
При вида на великолепния чук, върху който бяха гравирани символите на Думатоин, Пазителя на тайните под планината, Бруенор усети как краката му се подкосяват. Пое си дълбоко дъх и опита да се овладее, ала мина дълго време, преди да събере достатъчно сили, за да се наведе и да вдигне оръжието.
Това бе най-прекрасното творение, излизало някога изпод ръцете му, върхът на забележителните му ковашки умения. Беше вложил цялата си обич и майсторство в този чук. Беше го направил за своето момче.
Гледката на магическото оръжие бе повече, отколкото Кати-Бри можеше да понесе. Раменете й се разтресоха от тихо ридание и тя потрепери, неочаквано крехка на мътната сивкава светлина.
Сълзите на момичето извадиха Бруенор от вцепенението му. Не биваше да забравя, че е крал, осмият крал на Митрал Хол и като такъв е отговорен за своите поданици… и за дъщеря си. Прибра бойния чук в раницата си и внимателно помогна на Кати-Бри да се изправи.
— Нищо не можем да направим за него — прошепна той, ала Кати-Бри се отскубна от ръцете му и отново коленичи край купчината.
Обзета от безсилен гняв, тя премести няколко по-малки камъка, макар и сама да виждаше, че вече нищо не може да помогне. Нишата бе пълна с мръсотия и скални отломъци, много от тях — прекалено големи, за да бъдат махнати. Но Кати-Бри продължаваше отчаяните си усилия — не можеше просто да изостави Уолфгар, да се откаже от него и да си тръгне. Единствената й надежда бе да не спира да копае.
Бруенор нежно я прихвана през раменете.
Младата жена изръмжа яростно, освободи се от прегръдката му и отново се захвана за работа.
— Не! — извика Бруенор и насила я отведе встрани, после застана пред нишата разкрачен широко, така че Кати-Бри да не може да го заобиколи, колкото и да се мъчи.
— Нищо повече не можеш да направиш! — не спираше да повтаря той.
— Остави ме поне да опитам! — примоли се тя, когато най-сетне разбра, че няма да успее да се промъкне покрай упоритото джудже.
Бруенор поклати глава. Само сълзите в тъмните му очи и болката, изписана на лицето му, възпряха Кати-Бри да не го удари. Осъзнала, че и той страда не по-малко от нея, тя най-после се поуспокои и се отказа от опитите да се добере до рухналата ниша.
— Всичко свърши — меко каза Бруенор. — Момчето… моето момче само пожела така. Той се пожертва заради нас, заради теб и мен. Не обезсмисляй благородната му постъпка като оставаш тук, където опасността дебне отвсякъде.
Кати-Бри сякаш се смали при неоспоримата истина в думите на джуджето и не направи нито крачка към купчината камъни — надгробната могила на Уолфгар — когато баща й отиде да вземе щита и брадвата си.
— Сбогувай се с него — меко каза Бруенор, когато се върна с вярната секира в ръце и я прегърна през раменете.
Двамата помълчаха със сведени глави, после бавно се отправиха към един от изходите на галерията — същия, през който бяха влезли малко по-рано.
Кати-Бри направи няколко крачки, после внезапно спря и вдигна очи към баща си, сякаш се чудеше накъде отиват.
— Пуент и котката ще трябва да се оправят сами — отвърна Бруенор, изтълкувал погрешно немия й въпрос.
Само че Кати-Бри не се тревожеше за Гуенивар — знаеше, че нищо лошо не може да се случи на пантерата, докато ониксовата статуетка е у нея. Не се притесняваше и за опитния бесовойн.
— Ами Дризт? — простичко попита тя.
— Още е жив — уверено отвърна Бруенор. — Някой от онез’ гнусни елфи ме попита за него, искаше да знае къде се намира сега. Не само че е жив, ами е успял и да им се изплъзне. Мен ако питаш, той има много по-добри шансове да се измъкне от туй място, отколкото ние. Кой знае, може даже и котката да е с него сега.
— А може точно в този момент да има нужда от нас — възрази Кати-Бри и се отскубна от джуджето, което още я подкрепяше нежно, после преметна Таулмарил през рамо и скръсти ръце пред гърдите си с мрачно и решително изражение на лицето.
— Отиваме си вкъщи, момиче! — тонът на Бруенор не търпеше възражения. — Та ние дори не знаем къде е елфът сега. Можем само да предполагаме и да се надяваме, че наистина е жив!