— Нима си готов да поемеш този риск? — попита Кати-Бри. — Нима си готов да си тръгнеш, когато знаеш, че той може би има нужда от помощ? Един от нас вече ни напусна… може би дори двама, ако палачът е убил Риджис. Е, аз нямам намерение да се откажа и от Дризт, каквото и да ми струва това.
Внезапно по лицето на младата жена пробяга сянка — беше си спомнила Тартар и невъобразимите ужаси, срещу които Дризт До’Урден се бе изправил, за да я върне обратно в Материалната равнина.
— Забрави ли Тартар? — рече тя.
Бруенор примигна и извърна поглед.
— Няма да се откажа — повтори Кати-Бри. — Каквото и да ми струва това.
И като погледна към изхода в другия край на галерията, онзи, през който бяха избягали Виерна и останалите, добави:
— И нека никой — бил той елф на мрака или някое от пъклените изчадия, което му слугува — не се опитва да ме спре!
Бруенор дълго мълча, размишлявайки върху категоричните думи на дъщеря си. Кой знае, Дризт може би наистина бе някъде наблизо, ранен, дори пленен. Ако той самият се бе изгубил из долните тунели, а Дризт се намираше тук горе, елфът нямаше да се поколебае и за миг какво да стори.
Бруенор вдигна очи към дъщеря си, после се загледа в купчината камъни зад гърба й. Току-що бе изгубил Уолфгар. Можеше ли да рискува да изгуби и нея?
Когато отново се взря в лицето на младата жена, усети елмазено — твърдата решимост, която гореше в очите й.
— Ето туй е моето момиче — тихо прошепна джуджето.
И като вдигнаха единствената факла, която им беше останала, двамата прекрачиха далечния изход и навлязоха дълбоко в тунелите в търсене на изчезналия си приятел.
Само отрасналият в черните недра на Подземния мрак можеше да забележи едва доловимата разлика в наситеността на обгръщащата ги тъма и да усети лекия свеж полъх, който раздвижи застоялия въздух. За Дризт обаче, промяната бе повече от очевидна и той ускори крачка, все така придържайки отпадналия Риджис.
— Какво има? — стресна се полуръстът и уплашено се огледа наоколо, сякаш всеки миг очакваше Артемис Ентрери да изскочи от сенките и да ги погуби.
Минаха покрай широк, но доста нисък страничен тунел, който плавно се изкачваше нагоре. Дризт се поколеба за миг — чувството му за ориентация настойчиво му нашепваше, че току-що е отминал верния коридор. Скиталецът стисна зъби и продължи напред с надеждата, че изходът към външния свят ще се окаже достатъчно достъпен, за да могат двамата с Риджис да напълнят гърдите си със свеж въздух.
Очакванията му се оправдаха напълно. Свърнаха зад поредния завой и почувстваха бръснещата милувка на ледения вятър. Мракът над главите им изсветля и отвъд него съзряха високи планини… и отрупаното с ярки звезди небе!
Облекчената въздишка на Риджис напълно хармонираше с чувствата, които обзеха Дризт. Когато излязоха от тунела, двамата занемяха пред великолепието на гледката, която се простираше в краката им; красотата на разстлания под меката звездна светлина свят, така различен от непрогледните нощи на Подземния мрак, ги накара да затаят дъх. Дори вятърът, който свистеше край ушите им, сякаш бе жив.
Намираха се върху неголяма издатина, на около стотина метра от дъното на дълбока пропаст; над главите им се издигаха още двеста метра стръмна, гладка скала. Тесен, лъкатушещ път идваше от ниското и се изкачваше вдясно от тях, ала изглеждаше така, сякаш не стига нито до дъното на пропастта, нито до върха й.
Дризт се замисли. Знаеше, че с лекота ще успее да се спусне долу, вероятно и скалата, която се извисяваше над главата му, нямаше да го затрудни. Не мислеше обаче, че ще съумее да пренесе Риджис и никак не му се нравеше мисълта да броди из непознатата пустош, без дори да знае колко още го дели от Митрил Хол.
А някъде из мрачните тунели, които бе оставил зад гърба си, приятелите му имаха нужда от него.
— Стражев дол трябва да е ей там горе — обнадеждено се обади Риджис и посочи на северозапад. — Не може да има повече от няколко мили.
Дризт кимна, ала после рече:
— Ще се наложи да се върнем обратно.
Макар че тази мисъл очевидно не му се понрави, Риджис не направи опит да възрази — и сам разбираше, че не може да продължи по този опасен път, не и в сегашното си окаяно състояние.
— Прекрасно! — разнесе се гласът на Ентрери и тъмният му силует се показа иззад близкия завой, а изумрудите по дръжките на камата му искряха като пламналите му очи. — Сигурен бях, че ще дойдеш тук — обърна се той към скиталеца. — Знаех си, че ще усетиш свежия въздух и ще се опиташ да го откриеш.