— Мен ли поздравяваш или себе си? — попита Дризт.
— И двамата! — отвърна Ентрери и избухна в гръмък смях, който трая само миг, после лицето му отново се скова в ледена гримаса. — Тунелът, който отмина преди малко, наистина водеше към горното ниво, където са приятелите ти… мъртвите ти приятели, без съмнение.
Дризт не се хвана в този капан, не позволи на яростта да го заслепи и да го тласне напред.
— Сега вече не можеш да се върнеш, прав ли съм? — подразни го Ентрери. — Ала все още можеш да се махнеш оттук и да се спасиш от битката. Колко жалко за ранения ти спътник! Решавай бързо, Дризт До’Урден. Остави полуръста и бягай!
Думите на палача бяха толкова абсурдни, че скиталецът не сметна за нужно да му отговори.
— Аз бих го оставил — отбеляза Ентрери и леденият му поглед се спря върху Риджис.
Полуръстът изскимтя ужасено и единствено десницата на Дризт го задържа да не се свлече на земята.
Скиталецът се опита да прогони мисълта за мъченията, които приятелят му вероятно бе понесъл от ръцете на убиеца.
— Ала не и ти — продължи Ентрери. — Това е разликата между нас, Дризт До’Урден, онова, което според теб те прави по-силен, а според мен е най-голямата ти слабост.
Палачът продължаваше да се приближава бавно. Тънката му сабя изскочи от ножницата със заплашително съскане и го обля във водопад от синьо-зелена светлина.
— Време е да се захващаме за работа — рече той. — Време е да се изправим срещу съдбата. Харесва ли ти мястото, което съм избрал за последния ни двубой? Единственият изход е тунелът зад гърба ти, така че и аз, също като теб, не мога да избягам. Този път и двамата трябва да играем докрай.
И като надникна в пропастта, добави със зловеща усмивка:
— Страховита гибел очаква загубилия. В тази битка ще има само един оцелял.
Дризт не можеше да се преструва, че не разбира връхлетелите го чувства, че не усеща топлия пулс на възбудата в гърдите си. Не можеше да отрече, че част от него се радва на това предизвикателство и копнее да докаже на Ентрери, че греши, че цялото му съществуване е една лъжа. И все пак, този двубой никога нямаше да се състои, ако скиталецът имаше някакъв избор. Желанието за лична разплата и себедоказване, прекрасно разбираше той, не бяха достатъчна причина да се хвърли в битка на живот и смърт. Ала сега, когато Риджис лежеше безпомощен до него, а приятелите му се лутаха някъде горе, преследвани от елфи на мрака, най-сетне трябваше да приеме предизвикателството на Ентрери.
Само за миг двата ятагана се озоваха в ръцете му, а очите му се настроиха към нормалната светлина. Син пламък окъпа острието на Сиянието.
Ентрери спря, стиснал двете си оръжия в ръце, и даде знак на Дризт да се приближи.
За трети път този ден, Сиянието се удари о сабята на палача със силен звън… за трети и последен път, твърдо бяха решени двамата противници.
Започнаха предпазливо, пристъпвайки внимателно върху необичайното бойно поле. Там, където бяха застанали, терасата бе широка около три-четири метра, ала се стесняваше значително в двата си края.
Замах със сабята, последван от бърз удар с камата — засега Ентрери не предприемаше нищо необичайно.
Магическите ятагани с лекота отклониха двете оръжия, после Сиянието се насочи към пролуката между тях… пролука, която светкавично се затвори, преди Дризт да успее да завърши атаката си.
Двамата бавно се завъртяха. Сега Дризт се намираше от вътрешната страна, близо до стената, докато Ентрери съвсем хладнокръвно се биеше на крачка от ръба. Палачът отново замахна, този път доста по-ниско и — за разлика от предишния път — с камата си.
Дризт парира късия удар, после оръжията му полетяха към сведената глава на Ентрери. Сабята на убиеца се стрелна нагоре, отби ударите на двата ятагана и сама се впусна в атака, задържайки елфа по-надалеч, за да може Ентрери да се изправи.
— Няма да бъде лесно — подхвърли палачът с обичайната си зла усмивка, после, сякаш искаше да опровергае собствените си думи, яростно се хвърли напред.
По-бързи от светкавица, двата ятагана спряха връхлитащата сабя. Дризт дори успя да направи няколко крачки встрани, за да не може Ентрери да го притисне към каменната стена.