Бързо прогони ужасяващата картина — нали със собствените си очи бе видял Ентрери да полита в пропастта, без да има за какво да се залови. Най-доброто, на което палачът можеше да се надява, бе някоя скала да го спре след двадесетина метра и да му предложи твърдата си прегръдка, докато той бързо се изтъркулва надолу, изранявайки тялото си до смърт. А дори и да не бе мъртъв, със сигурност не стоеше на дъното на пропастта в очакване на Дризт.
Какво да стори, зачуди се скиталецът. Може би трябваше да се върне при Риджис и да продължи да търси приятелите си? Когато всичко отминеше и неприятностите останеха зад гърба им, щеше да се спусне в пропастта откъм Стражев дол и с малко повече късмет щеше да намери оръжието си, все още неоткрито от някой гоблин или планински трол.
После обаче, си представи как отново се изправя срещу бойците на Виерна и веднага разбра, че ще се чувства много по-сигурен, ако Сиянието гори в ръката му. Погледна надолу и усети зова на ятагана си. Убеден бе, че е чул как вярното оръжие го вика, но дали това бе плод на изтощения му ум, или Сиянието притежаваше способности, за които той още не знаеше, не бе сигурен. Ала не само ятаганът го викаше, трябваше да признае скиталецът, ако не пред друг, то поне пред себе си. Любопитството за съдбата на Ентрери също го мамеше надолу — щеше да си отдъхне истински, едва когато видеше безжизненото тяло на палача да лежи на дъното на пропастта.
— Отивам да го взема — каза той на Риджис. — Няма да се бавя дълго. Викай, ако видиш, че се задава опасност.
Полуръстът изскимтя едва чуто, ала не се опита да спори:
— Побързай!
Дризт прибра другия си ятаган и предпазливо заобиколи острия зъбер, като много внимаваше да щади ранения си крак. След около тридесетина метра достигна стръмна, гладка скала, която не предлагаше нищо, за което да се залови. Единственият начин да продължи, бе бавно да се плъзне по нея.
Видя опасността с крайчеца на окото си — с прилепови криле и човешки ръст, тя пореше силните ветрове, които свиреха над пропастта. Дризт напрегна изтощеното си тяло, зърнал синьо-зеленикавото сияние на една добре позната сабя да прорязва мрака.
Ентрери!
Палачът се носеше във въздуха с остър, подигравателен смях на уста и дори успя да одраска рамото на Дризт. Плащът му се бе преобразил и сега вместо обикновен плат, зад Ентрери се развяваха чифт прилепови крила!
Ето защо убиецът бе избрал да се бият върху тясната скална тераса!
Ентрери описа втори, още по-тесен кръг около него, при което го удари с тъпата страна на сабята си и силно го изрита в гърба.
Дризт се олюля и започна да се плъзга надолу заплашително бързо. Все пак успя да извади ятагана си и да отбие следващия удар на палача.
— Имаш ли наметало като моето? — подразни го Ентрери и за миг застана напълно неподвижно във въздуха. — Горкият малък елф, няма си какво да го улови, когато падне.
Злият смях отново отекна над пропастта и палачът пак се спусна към жертвата си, макар все още да не бързаше да се приближава твърде много — знаеше, че има всяко възможно предимство на своя страна и не искаше нетърпението отново да му изиграе лоша шега.
Поела устрема на летящия Ентрери, сабята връхлетя върху ятагана със страшна сила и макар елфът да успя да я отклони, тя вече бе постигнала своето — Дризт отново се пързаляше надолу прекалено бързо.
С отчаяно усилие той подпъхна ръка под тялото си и успя да позабави хлъзгането, като впи пръсти в чакъла, който покриваше гладката скала. В този ужасен миг, Дризт като че ли бе напълно безпомощен — не само че едва съумяваше да не полети към дъното, но и през цялото време трябваше да отбива ударите на Ентрери.
Още няколко прелитания на палача и със скиталеца щеше да бъде свършено.
— Никога няма да научиш всичките ми хитрини! — тържествуващо се провикна убиецът и отново се спусна към жертвата си.
Дризт се обърна с лице към него и вдигна ръка, стиснал последното нещо, което Ентрери очакваше да види в този момент.
— Нито пък ти — моите! — отвърна скиталецът и докато палачът трескаво опитваше да се отдалечи, той се прицели внимателно и опъна тетивата на малкия арбалет, който бе взел от убития в дъното на улея елф.
Ентрери извади стрелата от врата си, миг след като тя се заби там.
— Не! — изрева той, усетил как отровата се разлива в кръвта му. — Проклет да си! Проклет да си, Дризт До’Урден!