Трябваше, на всяка цена трябваше да се добере до скалата; не биваше да лети, когато сънят вече пъплеше из тялото му и вцепеняваше крайниците му. Ала скверната отрова, попаднала право в сънната артерия, замъгляваше зрението му.
Широко разперени, прилеповите крила все още удържаха палача във въздуха, но замаяният му мозък не можеше да направлява движенията му. Силните вихри подеха скованото тяло и го заподхвърляха насам-натам — ту го запращаха към коравата скала, в която то се блъскаше с глух тътен, ту отново го придърпваха към себе си.
Разнесе се зловещо изпукване на строшена кост и Дризт видя как лявата ръка на Ентрери увисва безпомощно под отпуснатото му тяло. Краката му също се люлееха немощно, а отровата бързо изпиваше и последната му капчица сила.
— Проклет да си — сънливо повтори той, докато ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си за няколко мига.
Изведнъж плащът му бе подхванат от особено силен вихър и той се понесе към другия край на пропастта, където тъмнината безшумно го погълна.
Сега вече нищо не пречеше на Дризт и той бързо се заспуска надолу, а мисълта му непрестанно се връщаше към онова, което се бе случило току-що. Враждата му с Ентрери не бе продължила много дълго (особено за един елф на мрака), но по ожесточеност и важност бе надминала всичко, което скиталецът бе познал през живота си. У палача Дризт виждаше своята пълна противоположност; образа на душата си, отразен в черното огледало на омразата и жестокостта; най-големия страх, който таеше за собственото си бъдеще.
Ала сега всичко бе свършило. Огледалото се бе пръснало на хиляди парченца. Беше ли доказал нещо, запита се скиталецът. Навярно не, но поне бе успял да спаси света от един опасен и зъл човек.
Бързо откри Сиянието, което лумна с изпепеляващ пламък, когато ръката на господаря му го докосна, после вътрешната му светлина бавно угасна, оставяйки звездните лъчи да си играят върху сребристото острие. Дризт погледа вярното оръжие няколко мига и благоговейно го прибра в ножницата си. За момент се зачуди дали да не потърси сабята на Ентрери, после си напомни, че няма време за губене — Риджис, а навярно и останалите му приятели, имаха нужда от него.
Малко по-късно вече се бе изкачил при полуръста и като го прихвана през кръста, за да го подкрепя по пътя, се отправи обратно към тунелите.
— Ентрери? — плахо попита Риджис, сякаш не смееше да повярва, че страховитият убиец наистина си е отишъл завинаги.
— Отнесоха го ветровете — уверено отвърна Дризт, а в спокойния му тон нямаше и следа от превъзходство. — Отнесоха го ветровете.
Дризт дори не подозираше колко верен бе загадъчният му отговор. Упоен и бързо губещ свяст, Артемис Ентрери се носеше по въздушните течения, които свистяха над бездната. Умът му бе прекалено замаян, за да направлява магически съживения плащ, ала прилеповите крила все така продължаваха да плющят.
Вятърът свистеше все по-силно и по-силно край ушите му, докато палачът постепенно набираше скорост. Извъртя се на една страна почти без да съзнава, че лети.
Ентрери тръсна глава в отчаян опит да се изскубне от вцепеняващата прегръдка на отровата. Онази частица от мозъка му, която все още не бе напълно упоена, му повтаряше, че трябва да се събуди и да овладее движенията си.
Ала бръснещата милувка на вятъра бе толкова приятна; песента на вихрите нашепваше думи за свобода, караше го да се откъсне от оковите на смъртното си тяло.
Успя да отвори очи и видя само беззвездна, зловеща тъмнина. Не разбра единствено, че това е краят на пропастта, висока планинска стена.
Вятърът все така го мамеше да се отпусне и завинаги да потъне в сън.
Блъсна се в скалата с главата напред. В тялото му сякаш пламнаха безброй огньове, въздухът излезе от дробовете му.
Така и не видя, че ударът разкъса магическия му плащ и унищожи прилеповите крила; не усещаше, че вече не лети, а с трескава скорост пропада надолу. Не знаеше, че се намира на повече от петдесет метра над земята, без нищо, което да го задържи във въздуха.
Глава 22
Тежка артилерия
Дванадесет тежковъоръжени джуджета водеха колоната, а скачените им щитове представляваха непробиваема метална стена, която можеше да спре всяко вражеско оръжие. Щитовете бяха направени така, че бойците да се скрият напълно зад тях, ако коридорът се стесни прекалено много.
След тях, възседнали необичайни „жребци“, идваха генерал Дагна и елитната му кавалерия. Всички бяха въоръжени с тежки арбалети, а върховете на стрелите им бяха обковани в сребристобял метал. Неколцина факлоносци, стиснали по една главня във всяка ръка, кръстосваха редиците на двадесетината ездачи. Останалата част от армията крачеше отзад, а мрачното изражение на лицата им рязко се различаваше от спокойната самоувереност, с която бяха тръгнали срещу гоблините преди няколко седмици.