— Нима наистина си мислехте, че ще изпусна такова нещо? — изпухтя Риджис, преструвайки се на обиден, задето Бруенор изобщо се е усъмнил в него. — Сватбата на двама от най-скъпите ми приятели?
Кати-Бри го прегърна щастливо, което очевидно му достави истинско удоволствие.
Бруенор обаче хвърли въпросителен поглед на Дризт и поклати глава, когато видя, че и елфът няма отговор.
— Откъде научи? — попита Бруенор полуръста.
— Подценяваш славата си, кралю Бруенор — отвърна Риджис и се поклони до земята, при което закръгленият му корем за малко не скъса тънкия колан, с който бе препасан.
От ниския поклон, както Дризт с любопитство забеляза, в стаята се разнесе многогласно звънтене. При всяко помръдване на полуръста скъпоценностите, които висяха по тялото му (а те не бяха никак малко поне стотина камъни и цяла дузина препълнени кесии) пропяваха. Риджис не криеше слабостта си към подобни предмети, ала Дризт никога досега не го бе виждал накичен с толкова много украшения. Дрехите му бяха обсипани със скъпоценни камъни, а самият той бе обкичен с повече накити (включително и магическия рубинен медальон), отколкото Дризт някога бе срещал на едно място.
— Ще поостанеш ли? — попита Кати-Бри.
Риджис сви рамене:
— Изобщо не бързам — отвърна той и се обърна към Бруенор: — Дали мога да получа стая, за да си оставя нещата и да си почина от дългия път?
— Веднага ще се погрижим — отвърна Кати-Бри.
Дризт и Бруенор отново се спогледаха многозначително — и двамата си мислеха колко необичайно бе за ръководителя на една гилдия, чиито членове винаги бяха готови да те наръгат в гърба, ако им се удаде възможност, да напуска владенията си за повече от няколко дни.
— А стаи за свитата ти? — във въпроса на Бруенор се криеше нещо повече от обикновена учтивост.
— Ъ-ъ-ъ — заекна Риджис, чудейки се какво да отговори. — Аз… дойдох сам. Нали ги знаете южняците, северните студове не им понасят много-много.
— Добре, изчезвайте тогава — каза Бруенор. — Сега май е мой ред да те нагостя така, че дълго да си спомняш този пир.
Докато останалите трима излизаха от стаята, Дризт приседна край трона на Бруенор.
— Малко ще да са онез’ калимпортци, дето са чували името ми, елфе — обърна се джуджето към него, когато двамата останаха сами. — Че и кой на юг от Дългата седловина знае за сватбата?
Лукавото му изражение красноречиво говореше, че опитното джудже напълно споделя подозренията на Дризт.
— Къркорещият корем май е взел доста съкровища със себе си? — добави то след малко.
— Бяга от някого — отвърна Дризт.
— Пак е загазил — изсумтя Бруенор — или аз съм брадат гном!
— Яде по пет пъти на ден, елфе! — прошепна няколко дни по-късно Бруенор. — А и порциите му си ги бива, могат да заситят и великан!
Дризт, който дори след всички тези години, все още не спираше да се учудва на неутолимия апетит на Риджис, не отвърна нищо, само продължи да наблюдава с развеселен поглед дребния си приятел, който седеше в другия край на масата и доволно се тъпчеше.
— Добре, че прокопахме нови тунели — изръмжа Бруенор. — Сума митрил ще ми трябва, за да изхраня Къркорещия корем!
В този миг, сякаш думите на Бруенор за новите тунели му бяха дали знак, в трапезарията влезе генерал Дагна и се насочи право към мястото, където седяха Дризт и Бруенор.
— Доста кратко пътуване ще да е било — отбеляза Бруенор, когато видя своя генерал.
Едва тази сутрин Дагна бе повел отряд съгледвачи към последните разкопки в най-дълбоките рудници, далеч на запад от подземния град.
— Беда или богатство? — риторично попита Дризт.
Бруенор само сви рамене — както винаги очакваше (и тайно жадуваше) и двете.
— Кралю — поклони се Дагна, без изобщо да поглежда към елфа, а каменното му изражение, с нищо не загатваше кое от предположенията на Дризт е вярно.
— Митрил? — с надежда попита Бруенор.
Директният въпрос като че ли изненада Дагна и той замълча за миг.
— Да. Тунелът зад заключената врата ни отведе до цял нов комплекс с богати залежи от руда. Скоро всички ще повярват, че наистина можеш да подушиш жилите със скъпоценни метали, както говори мълвата, кралю — той се поклони още по-ниско.