Докато те презареждаха оръжията си, на помощ им се притекоха още войни, кучетата се разлаяха бясно. Ездачите на Дагна препуснаха по петите на бягащите елфи, без да забавят крачка, когато излязоха от кръга на магическата светлина — тунелите тук бяха сравнително равни, а и врагът не се беше отдалечил кой знае колко.
Един от свещенослужителите поспря, за да помогне на коленичилите стрелци. Те му показаха къде според тях са се притаили враговете и той изпрати лъч магическа светлина натам.
Трупът на убития елф, надупчен от двадесетина тежки стрели, увисна неподвижно във въздуха. Сякаш победена от заклинанието на джуджето, левитиращата магия изгуби силата си и мъртвото тяло рухна на земята.
Ала джуджетата дори не го погледнаха — цялото им внимание бе погълнато от други двама елфи, които се бяха скрили между сталактитите и сега трескаво се опитваха да угасят светлината на джуджешкия свещенослужител със собствения си магически мрак. Ала вече бе твърде късно, и най-непрогледната тъмнина не можеше да ги спаси — забелязали ги веднъж, неприятелите им не се нуждаеха от светлина, за да ги улучат.
Дори оглушителното дрънчене на джуджешките стрели не можа да заглуши болезнените стонове и агонизиращите писъци, отекнали между сталактитите. Двамата елфи се сгромолясаха на земята. Единият от тях, макар и тежко ранен и разтърсван от мощни конвулсии, все още бе жив.
Освирепелите джуджета се нахвърлиха върху него и го довършиха с тежките си арбалети.
Много скоро тунелът се превърна в истински лабиринт, ала въпреки мрака, Дагна и войниците му с лекота намираха правилния път сред плетеницата от стаички и странични коридори. Всъщност тъмнината дори помагаше на генерала — елфът, когото преследваше, бе улучен в рамото и искрящият магнезий, с който бе обработено връхчето на стрелата, служеше като фенер за препускащите джуджета.
Дагна стопяваше преднината на беглеца с всяка крачка. Изведнъж елфът се обърна към него и джуджето видя, че гледано отпред, рамото му излъчва червеникаво сияние. Генералът пусна арбалета си на пода и като извади тежък боздуган, обърна прасето, което бе възседнал, сякаш искаше да нападне откъм ранената страна на мрачния.
Без да усети уловката, елфът се извъртя, за да посрещне нападението и вдигна оръжието си.
В последния момент Дагна сниши глава и рязко дръпна юздите на животното. Очите на противника му се разшириха от ужас, когато разбра какво се кани да направи джуджето. Опита да отскочи встрани, ала вече бе твърде късно — острите бивни се забиха в крака му, а шлемът на Дагна го прониза в корема. Тялото му прелетя няколко метра, преди да се блъсне в стената и да рухне на пода в безформена купчинка.
Макар и замаян от свирепите удари и заслепяващата болка, елфът все пак успя да види как тежкият боздуган се спуска над него.
Взривът спусна яркочервена пелена над очите му, после мракът го погълна завинаги.
Голяма група джуджета, водени от свирепи хрътки, свиха вляво от основната галерия. Пещерите и проходите тук бяха по-груби — дело по-скоро на водата и времето, отколкото на чука и длетото. Част от войниците, както и неколцината свещенослужители, които крачеха с тях, продължиха напред, докато другарите им извадиха инструменти и се заловиха за работа.
Скоро войните достигнаха място, където пътят се разделяше на четири. Кучетата задърпаха каишките си наляво и надясно, но хитрите джуджета ги накараха да продължат напред. Както можеше да се очаква, от основния тунел изскочиха десетина елфи и опънаха тетивите на арбалетите си.
Джуджетата светкавично се престроиха, препречвайки коридора, по който бяха дошли мрачните. Свещенослужителите зашепнаха заклинания за светлина и далеч по-малочислените елфи бързо се обърнаха и хукнаха да бягат. Нямаха причина да се боят, че пътят им ще бъде блокиран, не и при многобройните тунели, които тръгваха във всички посоки. Мрачните имаха доста добра представа колко джуджешки войни са поели на този поход и бяха сигурни, че поне половината от коридорите ще им предложат възможност да избягат.
Още първият проход, в който свърнаха, им показа колко много са сгрешили — не бяха изминали и няколко крачки, когато пътят им бе препречен от току-що издигната желязна порта, здраво залостена от другата страна. Поставена набързо, вратата не пасваше съвсем добре в коридора, но макар да можеха да надзърнат зад нея, елфите нямаше как да я заобиколят.
Следващият тунел изглеждаше по-обещаващ, а и май беше последната им надежда, защото лаят на хрътките и тропотът на джуджешки ботуши все повече се приближаваше. Свиха зад ъгъла… и замалко не се блъснаха в друга метална врата, иззад която се носеше звън на чукове — джуджетата тъкмо привършваха работата си по нея.