Обзети от отчаяние, елфите изпратиха кълба мрак от другата страна, мъчейки се да ги забавят. Откриха няколко широки пукнатини и изстреляха рояк отровни стрели, увеличавайки още повече неразборията зад вратата. Един от елфите успя да промуши ръката си през най-големия процеп и трескаво задърпа резето.
Твърде късно. Хрътките и джуджетата свиха зад ъгъла и се нахвърлиха върху тях.
Непрогледен мрак обгърна бойното поле. Един от свещенослужителите, останал на ръба на силите си, опита да се противопостави на злата магия, но светлинката едва бе затрептяла, когато елфите отново потопиха всичко в тъмнина. Ала дори това не бе в състояние да спре храбрите джуджета и те се хвърлиха в битката слепешката, отвръщайки на умелите удари на противниците си с всепомитаща ярост.
Свирепа болка пламна в тялото на едно от джуджетата, когато мечът на невидимия му враг се заби между ребрата и прониза гърдите му. Раната бе смъртоносна и войникът знаеше това, усещаше как кръвта изпълва дробовете му и плъзва към гърлото. Все още имаше надежда — можеше да се махне оттам, да изскочи от мрака и някак да се добере до най-близкия свещенослужител с лечителски умения. Ала в този миг джуджето мислеше само за едно — че врагът му е беззащитен и че ако сега отиде да търси помощ, вероятно ще обрече някой от другарите си на смърт от същото острие. Безстрашният войн се хвърли напред и макар мечът да се заби до дръжка в тялото му, успя да стовари тежкия си чук върху главата на елфа.
После рухна върху тялото на мъртвия си противник и издъхна с щастлива усмивка на лице.
Две от джуджетата, които си проправяха път през мрака, внезапно усетиха как елфът, когото си бяха набелязали, се шмугва между тях и тъкмо се канеха да се обърнат и да го последват, когато се блъснаха в металната врата. Макар и замаяни от удара, те доловиха някакво движение до себе си и вдигнаха тежките чукове. И с всичка сила ги стовариха един върху ДРУГ.
Краката им се подкосиха и те рухнаха на земята. Миг по-късно, едно джуджешко копие прикова елфа, когото преследваха, към вратата и той бавно се свлече върху тях. Двамата бойци все още имаха достатъчно сила и присъствие на духа, за да се възползват от неочаквания подарък. Размахали ръце и крака във въздуха, те започнаха да раздават юмруци и ритници, да хапят и да удрят с дръжките на оръжията си. Само за няколко секунди злощастният елф бе разкъсан на хиляди парченца.
Повече от двадесет джуджета загинаха от ръцете на мрачните в тесния коридор, ала същата участ сполетя и петнадесет елфи — половината от войните, които Виерна бе оставила да спрат армията от Митрил Хол.
Шепа елфи успяха да удържат преднината си пред Дагна и неговата кавалерия достатъчно дълго, за да се доберат до стаята, където Виерна бе накарала Дризт и Ентрери да се бият. Изкъртената врата и труповете на другарите им красноречиво говореха, че отрядът на Виерна е пострадал сериозно, ала бегълците все още вярваха, че ще успеят да се спасят… докато първият от тях не скочи в улея и не се оплете в магическата паяжина, която препречваше входа.
Впримченият елф започна да се гърчи безпомощно, ала хватката на паяжинните нишки бе прекалено здрава. Без дори да си помислят да му помогнат, останалите от малката групичка се втурнаха към другия изход.
В този миг се разнесе силно грухтене и дузина от ездачите на Дагна влетяха през изкъртената врата с тържествуващи викове.
Когато малко по-късно пристигна и генералът, битката вече беше свършила — на пода лежаха труповете на петима елфи, две джуджета и три бойни прасета.
Щом се убеди, че наоколо не се навъртат други неприятели, Дагна нареди на войните си да огледат мястото. Потънаха в скръб, когато откриха размазаното тяло на Кобъл под желязната стена, ала заедно с тъгата, в сърцата им затрептя и искрица надежда — Бруенор и останалите не само че бяха нанесли съкрушителен удар на враговете си, но и очевидно бяха успели да избягат.
— Къде си, кралю? — прошепна Дагна в пустия коридор. — Къде си?
Единствено несломимата воля и отказът да се признаят за победени ги караха да продължават — изтощени и покрити с рани, Бруенор и Кати-Бри се облягаха един на друг, докато с мъка си проправяха път през криволичещите тунели, които ставаха все по-груби и необработени. В свободната си ръка джуджето държеше факла, Кати-Бри пък стискаше заредения Таулмарил. Никой от двамата не вярваше, че в това състояние имат какъвто и да било шанс срещу мрачните елфи, ала също така не можеха да си представят, че ще загубят.