Още една съскаща глава тупна на земята.
Обзета от заслепяваща ярост, Виерна се хвърли напред, размахала жалката едноглава останка. Преди да успее да направи каквото и да било, Сиянието се впи в рамото й. Безполезният бич полетя към пода. Лишено от животворната хватка на жрицата, гънещото се влечуго се превърна в най-обикновен ремък.
Виерна изсъска безсилно, като хванат в капан див звяр, а пръстите й инстинктивно се свиваха и разтваряха, сякаш в отчаянието си се опитваше да улови въздуха.
Дризт не продължи настъплението си веднага, а и нямаше нужда — върхът на ятагана му проблясваше на сантиметри от незащитените гърди на сестра му.
Ръката на Виерна се стрелна към колана, където бяха втъкнати два боздугана с гравирани паешки руни. Дризт лесно можеше да се досети за силата на магията, заключена в тях, а и с очите си бе виждал колко умело борави сестра му с подобни оръжия.
— Недей! — заповяда той и ги посочи.
— И двамата сме ученици на Закнафейн — напомни му Виерна и при звука на това име Дризт усети как нещо го жегва в сърцето. — Нима се боиш да откриеш кой от нас по-добре е усвоил уроците му?
— И двамата сме деца на Закнафейн — отвърна скиталецът и плесна ръката й със Сиянието. — Спри всичко това и престани да позориш паметта му. Има и подобри пътища, Виерна, светлина, за която дори не подозираш!
Гръмкият й смях отекна в стаята — грозна подигравка с неговите идеали. Нима този наивник наистина вярваше, че ще я вкара в „правия път“, нея, върховната жрица на Лолт!
— Недей! — повтори Дризт по-настоятелно, когато ръката на Виерна отново се запрокрадва към един от боздуганите.
Вместо да се подчини, сестра му светкавично посегна към дръжката. Сиянието потъна в гърдите й, прониза сърцето и излезе от другата страна, обляно от рукналата кръв.
Миг по-късно Дризт бе до нея и я държеше в ръцете си, подкрепяше я да не падне, когато краката й започнаха да омекват.
Двамата не откъсваха поглед един от друг, докато Виерна бавно се свличаше на пода. Нямаше я вече изпепеляващата ярост, отишла си бе обсебващата омраза, заменена от изражение на тих покой, така необичайно за лицето на един мрачен елф.
— Съжалявам… — промълви Дризт.
Сестра му поклати глава — не искаше извинения. Скиталецът имаше чувството, че част от нея — онази погребана част, която не бе черна жрица, а просто дъщеря на Закнафейн До’Урден — е доволна от този край.
Очите на Виерна се затвориха завинаги.
Глава 24
Дългият път към дома
— Майсторско изпълнение! — неочакваният глас стресна Дризт и му напомни, че макар Виерна да бе мъртва, битката все още не беше спечелена.
Бърз като светкавица, той се обърна и вдигна двата ятагана пред себе си.
Всъщност, както веднага разбра, вече нямаше нужда от оръжия и отново ги отпусна — облегнат на отсрещната стена, Джарлаксъл седеше на пода, а кракът му бе извит под доста необичаен ъгъл.
— Пантерата — спокойно обясни наемникът, а общият език се лееше от устата му така гладко, сякаш бе прекарал целия си живот на Повърхността. — Имах чувството, че ще ме убие. Повали ме на земята само за миг. Е — сви рамене той, — предполагам, че трябва да я е заболяло от светкавицата ми.
Думите на Джарлаксъл напомниха на Дризт, че макар и ранен, врагът му има магическа пръчка и все още е опасен. Скиталецът приклекна и се отмести встрани.
Джарлаксъл изкриви лице в болезнена гримаса и протегна празната си ръка.
— Прибрах я — увери го той. — Нямаше да ми трябва, ако не аз, а ти лежеше безпомощен пред мен.
— Готвеше се да ме убиеш — хладно отвърна Дризт.
Наемникът отново сви рамене и се усмихна широко:
— Виерна щеше да ме убие, ако бе спечелила битката без моята помощ — спокойно обясни той. — А колкото и изкусно да въртиш меча, все пак бях убеден, че тя ще те победи.
Звучеше логично, пък и Дризт много добре знаеше, че прагматизмът бе една от най-често срещаните черти на мрачните елфи.
— Лолт ще възнагради и теб, ако й дадеш главата ми — изтъкна очевидното скиталецът.
— Аз не слугувам на Кралицата на Паяците — отвърна Джарлаксъл. — Аз просто се възползвам от ситуацията.
— Заплашваш ли ме?
Наемникът избухна в смях, ала раненият му крак запулсира болезнено и той отново изкриви лице.
В този миг от съседния коридор влетя Бруенор. Все още изгарян от люта ярост, той хвърли бърз поглед към Дризт, после насочи цялото си внимание към Джарлаксъл.