Ентрери простена и се опита да се извърти. Изплашен от неочакваното движение, Риджис светкавично се изкатери обратно върху скалата и опря камата о разкъсания плащ.
— Бих могъл да се смиля над теб — отбеляза той и вдигна очи към лешоядите, които кръжаха над главите им и които му бяха помогнали да открие убиеца. — Бих могъл да накарам Дризт и Бруенор да те свалят от тук. Навярно можеш да им дадеш ценна информация.
В този миг спомените за мъченията, които бе понесъл от ръцете на Ентрери, го връхлетяха като вълна и погледът му се спря върху обезобразената му длан, от която липсваха два пръста… два пръста, които палачът бе отрязал със същата тази кама, която сега заплашваше да го запрати на дъното на пропастта. Каква ирония, каква красива, жестока ирония, помисли си полуръстът.
— Не — реши той. — Днес май не съм настроен особено състрадателно.
И като вдигна поглед към небето, добави:
— Като че ли ще е най-добре да те оставя на лешоядите.
Ентрери с нищо не показа, че го е чул.
Риджис поклати глава. И той можеше да е безчувствен, ала не чак толкова, не и колкото безсърдечния Артемис Ентрери.
— Вълшебните крила те спасиха веднъж — каза той. — Ала тях вече ги няма!
Изумрудената кама преряза единствения здрав шев в плаща… тежестта на тялото му щеше да свърши останалото.
Палачът все още висеше от скалата, когато Риджис си тръгна, ала наметалото му бе започнало да се къса.
Пъклените номера на Артемис Ентрери се бяха изчерпали.
Глава 25
В черни ръце
Матрона Баенре се бе разположила удобно върху покрития с меки възглавнички стол и нервно потропваше с пръсти по каменната му облегалка. Насреща й имаше още един стол (единственият в тази приемна зала), където бе приседнал най-причудливият наемник, кръстосвал някога улиците на Мензоберанзан.
Джарлаксъл току-що се бе върнал от Митрил Хол с новини, които матрона Баенре посрещна без капчица изненада.
— Дризт До’Урден все още е на свобода — промълви тя на себе си.
Колкото и да бе странно, лукавата матрона — майка изобщо не изглеждаше ядосана. Какво ли бе намислила този път, зачуди се Джарлаксъл.
— Виерна е виновна — спокойно се обади той. — Тя го подцени… и плати с живота си за това — изсмя се той.
— Аз пък обвинявам теб — отвърна Баенре. — Как смяташ да изкупиш грешката си?
Джарлаксъл не се усмихна и впери нетрепващ поглед в лицето й. Знаеше, че матроната надушва страха точно като хищник и много често именно неговото присъствие (или отсъствие) предрешаваше постъпките й.
Матрона Баенре отвърна на погледа, а пръстите й все така потропваха по каменната облегалка.
— Джуджетата се организираха много по-бързо, отколкото очаквахме — обясни наемникът, когато тишината започна да става неловка. — Защитата им е силна, както и решителността им, а, както се оказа, и верността им към Дризт До’Урден. Моят план — наблегна той, — проработи отлично — успяхме да заловим предателя До’Урден без особени затруднения. Ала Виерна, противно на моите съвети, позволи на човека да се бие с него, преди да се бяхме отдалечили достатъчно от Митрил Хол. Тя просто не разбираше колко много приятелите му държат на брат й.
— Изпратихме те да доведеш Дризт До’Урден — застрашително тихо рече матрона Баенре. — Дризт не е тук. Следователно ти си се провалил.
Джарлаксъл замълча. Нямаше смисъл да спори с нея — тя не се нуждаеше от, съгласието му, още по-малко пък — от одобрението му. Намираха се в Мензоберанзан и тук матрона Баенре не се съобразяваше с никого.
Ала наемникът не се боеше, че престарялата матрона — майка ще го убие. Вярно бе, че още дълго щеше да се наложи да слуша гневните й викове, ала през цялото време не можеше да се отърси от чувството, че всичко това всъщност я забавлява. И защо не — играта продължаваше. Дризт До’Урден все още бе жив и трябваше да бъде заловен, а загубата на Виерна До’Урден и няколко дузини войници (при това мъже) изобщо не можеха да я разтревожат.
След като го нахока здравата, матроната се зае да му описва многобройните мъчения, с които можеше да му отнеме живота. Дори си избра един, „открадване на кожата“, както го наричаха, и който си беше точно това — бавно смъкване на кожата от тялото на жертвата, сантиметър по сантиметър, с помощта на различни киселини и назъбени ножове.