— Ако се стигне до битка, значи ще имате нужда от мен — отвърна Кати-Бри.
— Никъде няма да ходиш!
Дризт поклати глава при звука на категоричния, самонадеян тон на варварина — никога досега не бе чувал приятеля си да говори така. Всъщност не, поправи се той, припомняйки си дните, когато за първи път срещна Уолфгар — тогава недодяланият младеж бе упорит и горд и говореше почти толкова глупаво, колкото и сега.
Когато варваринът се прибра в стаята си, завари там Дризт, небрежно облегнат на стената, сложил ръце на кръста си и отметнал качулката на тъмнозеления си плащ.
— Бруенор ли ме вика? — попита младежът, чудейки се какво бе довело елфа в стаята му.
Дризт внимателно затвори вратата.
— Не съм тук заради Бруенор — спокойно отвърна той.
Уолфгар неразбиращо сви рамене.
— Ами… добре дошъл тогава — поздрави го той, ала думите му прозвучаха някак принудено. — Твърде често напускаш Залите. Бруенор би искал да те вижда…
— Тук съм заради Кати-Бри — прекъсна го Дризт.
Ясносините очи на варварина се присвиха начаса и той се изпъна, здраво стиснал устни.
— Знам, че сте се срещнали — каза той. — На пътя, преди да пристигнеш.
По лицето на Дризт пробяга сянка на недоумение от враждебния тон на младежа. Какво значение имаше за Уолфгар неговата среща с Кати-Бри, зачуди се елфът. Какво, в името на Деветте пъкъла, ставаше с приятеля му?
— Риджис ми каза — обясни Уолфгар, погрешно изтълкувал объркването на елфа, и лицето му придоби надменен вид, сякаш си мислеше, че тази информация му бе дала някакво преимущество над Дризт.
Елфът поклати глава и отметна гъстата си бяла коса назад.
— Не съм тук заради някаква среща на пътя, още по-малко пък заради нещо, което Кати-Бри ми е казала.
После, без да сваля ръце от дръжките на двата магически ятагана, той прекоси стаята, докато между двамата остана само леглото на варварина.
— Нищо от онова, което Кати-Бри има да ми каже — добави Дризт спокойно, — не ти влиза в работата.
Уолфгар не трепна, ала елфът прекрасно виждаше, че младежът едва се сдържа да не прескочи леглото и да се нахвърли отгоре му. Дризт, който винаги си бе мислил, че го познава добре, не можеше да повярва на очите си.
— Как смееш! — процеди младежът през зъби. — Тя ми е…
— Как смея ли? — повтори Дризт. — Говориш за Кати-Бри сякаш е твоя собственост! Чух как й каза — не, как й заповяда! — да си остане у дома, когато тръгнем срещу гоблините.
— Минаваш всякакви граници! — заплашително каза Уолфгар.
— А ти се надуваш като пиян орк — отвърна Дризт и си помисли колко точно бе сравнението му.
Уолфгар рязко си пое дъх, опитвайки да се успокои, после направи крачка към стената, на която висеше великолепният му боен чук.
— Някога ми беше учител — спокойно каза той.
— И винаги твой приятел — отговори елфът.
Уолфгар го изгледа ядосано.
— Говориш така, сякаш си ми баща, а аз съм малко дете. Внимавай, Дризт До’Урден, вече не си ми учител!
Дризт замалко не падна от изумление, особено когато варваринът, без да сваля заплашителния си поглед от него, откачи Щитозъб от стената.
— Е, какво? — попита Дризт. — Сега ти ли си учителят?
Уолфгар бавно кимна, ала преди да успее да мигне, Дризт вече стискаше магическите си ятагани в ръце, а по острието на Сиянието (оръжието, което бе получил от Малкор Харпъл) играеха меки синкави отблясъци.
— Помниш ли първата ни среща? — попита го Дризт и хитро заобиколи леглото, така че да застане по-близо до него — с дългите си ръце и грамадния боен чук, варваринът щеше да получи значително преимущество, ако елфът останеше по-далеч. — Помниш ли дните, които прекарахме в Грамадата на Келвин, уроците, дългите нощи, когато заедно гледахме тундрата и лагерните огньове на твоя народ?
Уолфгар бавно се обърна с лице към опасния елф, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели — така силно стискаше бойния чук.
— Ами вербезите? — попита Дризт и при спомена за онзи ден върху устните му заигра усмивка. — Съвсем сами, двамата с теб се изправихме срещу цяла бърлога великани и ги разгромихме!
— Ами драконът, Смразяващия? — продължаваше елфът и протегна напред другия си ятаган, онзи, който бе намерил в леговището на победения червей.
— Помня — тихо отвърна Уолфгар и при звука на спокойния му глас Дризт се накани да прибере ятаганите си — като че ли най-сетне бе успял да укроти младия си приятел.