— Ала всичко това е минало! — внезапно изрева варваринът и се хвърли напред с изненадваща за ръста си пъргавина.
Дризт светкавично приклекна и огромният юмрук се стовари върху рамото, вместо върху главата му, където всъщност се целеше Уолфгар. Бърз като светкавица, елфът се претърколи до другия край на стаята и скочи на крака, без нито за миг да изпуска магическите ятагани.
— Време е за още един урок — каза той, а в очите му пламтеше онзи огън, който Уолфгар бе виждал десетки пъти.
Без да обръща никакво внимание на заплахата в думите на някогашния си учител, варваринът отново се нахвърли върху него, свирепо размахал Щитозъб. След няколко лъжливи движения, могъщият чук се спусна към главата на елфа със сила, която бе достатъчна, за да строши черепа му.
— Нима толкова отдавна не ни се е налагало да вадим оръжията си? — попита Дризт, който все още смяташе всичко това за игра, някакъв чудноват начин, който младият варварин бе избрал, за да докаже мъжеството си.
Двата магически ятагана се кръстосаха над главата на елфа и препречиха пътя на връхлитащия Щитозъб. Краката на Дризт замалко не се огънаха от силата на страховития удар.
Уолфгар замахна отново.
— Винаги мислиш само за нападението — скара му се Дризт и одраска лицето на младежа с тъпата страна на ятаганите си.
Варваринът направи крачка назад. Все още, без да мига, той вдигна ръка и избърса тънката струйка кръв, която се стичаше по бузата му.
— Извинявай — каза Дризт, когато видя кръвта, — не исках да те поре…
Преди да успее да довърши, Уолфгар се хвърли напред, бясно размахал Щитозъб и с името на Темпос, своя бог на битките, на уста.
Дризт отскочи встрани, а могъщият боен чук откърти солидно парче от каменната стена до него, после направи крачка напред и здраво стисна елмазената му дръжка.
Едната ръка на Уолфгар освободи оръжието, сграбчи Дризт за дрехата и го повдигна от земята като перце. Железните мускули почервеняха от притока на кръв, когато якият варварин изпъна ръка право напред и притисна елфа до стената.
Дризт бе смаян от невероятната сила на огромния мъж. Имаше чувството, че тялото му ще пробие камъка и ще рухне в съседната стая… поне се надяваше, че от другата страна наистина има стая! Замахна с крак и Уолфгар се отдръпна, мислейки, че елфът се цели в лицето му. Вместо това, Дризт настъпи лакътя на изпънатата му ръка и, използвайки крака си за опора, стисна китката му и с всички сили я изви назад, докато най-сетне успя да разхлаби желязната хватка и да се освободи. Докато се приземяваше, успя да нанесе силен удар с дръжката на ятагана си право в носа на Уолфгар, което го принуди да пусне Щитозъб.
Варваринът нададе нечовешки рев и вдигна бойния си чук, ала преди да успее да направи каквото и да било, Дризт вече бе стъпил на пода. Облегнал гръб на стената, той се оттласна с всички сили и се претърколи право между широко разкрачените крака на Уолфгар. Един добре премерен ритник уцели младежа в слабините, следващият срещна сгъвката на коленете му.
Краката на Уолфгар се огънаха, едното му коляно се блъсна в каменната стена.
Без да губи и миг, Дризт се изправи, сграбчи загубилия равновесие варварин за косата и с всичка сила го дръпна. Огромният мъж се сгромоляса като повалено дърво.
Уолфгар простена и се опита да стане, ала дръжките на двата магически ятагани се стовариха върху челюстта му.
Младежът се изсмя и бавно се изправи. Дризт направи крачка назад.
— Вече не си ми учител! — повтори Уолфгар, ала кръвта, която капеше от наранената му уста, никак не засилваше убедителността на думите му.
— Какво има? — попита Дризт настоятелно. — Говори!
Вместо отговор, варваринът запрати Щитозъб срещу него.
Дризт приклекна светкавично, избягвайки на косъм смъртоносния удар. Могъщият боен чук се стовари върху стената с такъв тътен, че Дризт неволно потръпна, а в камъка зейна голяма дупка.
Когато разяреният варварин за пореден път се нахвърли отгоре му, той вече бе успял да се изправи и сега се промуши под ръката на връхлитащия Уолфгар и с всички сили го изрита отзад. Младежът изрева и светкавично се обърна, но преди да успее да направи каквото и да било, тъпата страна на двата магически ятагана отново се стовари върху лицето му. Струйката кръв, която се стече по лицето му този път, съвсем не бе така тънка.