Упорит, като че ли не бе човек, а истинско джудже, Уолфгар замахна отново.
— Яростта те заслепява — спокойно отбеляза Дризт и с лекота избягна удара; не можеше да повярва, че Уолфгар, така добре обучен в изкуството да се бие, е загубил самообладание.
Варваринът изръмжа и се нахвърли върху елфа, ала миг по-късно побърза да отскочи назад, здраво стиснал окървавената си ръка — бърз като светкавица, Дризт бе пресрещнал удара със Сиянието… с острата страна на Сиянието.
— Знам, че Щитозъб ще се върне в десницата ти — каза Дризт и по лицето на Уолфгар пробяга изненада, сякаш бе забравил за магията, заключена в собственото му оръжие. — Не ти ли се иска, когато това стане, все още да имаш пръсти, с които да го хванеш?
Като по даден знак, Щитозъб се озова в ръката на варварина.
Ала Дризт, уморен от всичко това и най-вече от нелепото поведение на приятеля си, вече бе прибрал двата ятагана в ножниците им и сега стоеше на по-малко от метър от варварина, протегнал ръце встрани и напълно беззащитен.
Лавандуловите му очи бяха потъмнели, пламъкът в тях бе помръкнал докато траеше битката, навярно, когато елфът разбра, че това не е просто игра.
Уолфгар стоеше пред него, затворил очи и на Дризт му се стори, че варваринът се бори със себе си.
Най-сетне младежът отвори очи, усмихна се и отпусна бойния си чук.
— Приятелю — проговори той и протегна ръка към рамото на Дризт — Учителю! Радвам се, че се завърна при нас!
Внезапно пръстите му се свиха и юмрукът му полетя към лицето на елфа.
Дризт се завъртя, сграбчи ръката на варварина и го дръпна с всички сили. Уолфгар полетя с главата напред, ала докато падаше, успя да протегне другата си ръка и да повлече елфа след себе си. Двамата се строполиха на пода заедно и избухнаха във весел смях.
За първи път след срещата в трапезарията, Дризт изпита чувството, че старият му боен другар отново е до него.
Тръгна си малко след това, без да спомене повече Кати-Бри. Нямаше да го стори, преди да разбере какво точно се бе случило между него и Уолфгар. Едно нещо, обаче, му бе напълно ясно — объркването, което младежът изпитваше по отношение на Кати-Бри. Уолфгар бе израснал в племе, където властваха мъже, където жените вземаха думата, само когато им разрешаха да говорят и вършеха онова, което техните повелители, мъжете, им заповядаха. Сега, когато бе на път да се ожени за Кати-Бри, на Уолфгар като че ли му бе трудно да се отърси от уроците, получени в детството.
Тази мисъл сериозно разтревожи Дризт. Май току-що бе научил причината за тъгата на Кати-Бри.
Разбираше и странното поведение на Уолфгар. Ако упоритият варварин се опиташе да угаси огъня, който гореше в младата жена, той щеше да й отнеме всичко, което го бе привлякло към нея, всичко, което обичаше (всичко, което и Дризт обичаше) у нея.
Скиталецът бързо прогони тази мисъл. Вече десет години срещаше погледа на умните й сини очи, десет години гледаше как младото момиче прави каквото си поиска с упорития си баща.
Нито Уолфгар, нито Дризт, нито дори самите богове можеха да угасят пламъка, който гореше в очите на Кати-Бри.
Глава 3
Преговори
Повел със себе си четиримата си приятели и двеста войници, осмият крал на Митрил Хол бе облечен по-скоро като за война, отколкото като за мирни преговори. На главата си Бруенор бе нахлупил очукан, еднорог шлем (вторият рог се бе отчупил преди много години), а митрилната ризница, която опасваше набитото му тяло, хвърляше сребристи отблясъци на светлината на факлите. Върху щита му имаше голяма чаша пенещо се пиво (герба на рода Боен чук), направена от чисто злато, а брадвата с многобройните резки, с които джуджето бележеше всеки победен враг (доста от тях — гоблини), висеше на кръста му, така че да може да я извади веднага щом му потрябва.
Зад него, наметнат с вълча кожа, чиято глава лежеше върху широките му гърди, идваше Уолфгар и здраво стискаше Щитозъб. Кати-Бри също бе тук. Преметнала Таулмарил през рамо, тя крачеше до варварина, ала двамата почти не говореха и напрежението между тях бе очевидно!
Дризт вървеше от дясната страна на краля заедно с Риджис, който трябваше да подтичва, за да не изостава и вярната Гуенивар, която се втурваше напред към черните сенки, спотаени в ъглите на тунела, всеки път, когато ниският, неравен коридор се поразширеше мъничко. Много от джуджетата, които идваха зад петимата другари, носеха факли, чийто трепкащ пламък хвърляше причудливи отблясъци по стените и държеше приятелите нащрек… не че имаше опасност да бъдат изненадани, докато Дризт и Гуенивар бяха там — надали имаше по-добър водач от черната пантера на елфа.