Всъщност, надали имаше същество из тунелите, което да се осмели да ги нападне. Всички бяха облечени като за битка, с тежки шлемове, блестящи доспехи и страховити оръжия. Всяко джудже имаше чук или брадва, подходящи за далечен бой, както и нож или кама, с които да се бие, ако някой от враговете дойде прекалено близо.
В средата на групата четири джуджета крепяха на раменете си тежка греда, други бяха нарамили големи каменни блокове, в средата на които бяха пробити дупки. Яки въжета, дълги, назъбени прътове, дебели вериги и листове гъвкав метал завършваха съставните части, на онова, което Бруенор в отговор на озадачените лица на четиримата си приятели бе нарекъл „играчка за гоблини“. На Дризт не му бе никак трудно да си представи какви забавления може да им предложи подобно съоръжение.
След известно време стигнаха до широк коридор, над чийто вход висяха два огромни черепа, толкова големи, че Риджис спокойно би могъл да се побере в тях.
— Етинг — обясни Бруенор — именно той бе убил чудовището преди повече от двеста години, когато бе още голобрадо момче.
Когато свиха зад следващия ъгъл, Бруенор и останалите видяха, че там вече ги очакват генерал Дагна и основната част от войните, които щяха да участват в предстоящата битка — триста калени в бой джуджета.
— Всичко е готово — каза Дагна. — Гоблините се намират в една голяма галерия, на около триста метра под нас.
— Вие ще пазите фланговете, нали? — попита Бруенор.
— Да — отвърна генералът, — ама и гоблините се канят да сторят същото. Четиристотин от тез’ гнусни твари са се сврели там долу. Изпратих Кобъл и още триста войни в тила им, та да им отрежат пътя за бягство.
Бруенор кимна доволно. Най-лошото, което можеха да очакват, бе никой от двамата противници да няма числено превъзходство, а Бруенор знаеше, че по сила и умения, всяко едно от неговите джуджета се равняваше на поне петима ох гоблиновата сган.
— Аз продължавам напред, заедно със стотина войни — обясни той на Дагна. — Още сто ще тръгнат надясно, заедно с „играчката“. Ти върви наляво и гледай да не ме разочароваш, ако имам нужда от теб!
Веселият смях на Дагна красноречиво говореше колко уверен е в силите на своите джуджета. Внезапно, обаче, генералът се сети за нещо и притеснено се обърна към Бруенор:
— Не трябва ли някой друг да води преговорите вместо теб, кралю? Хич им нямам вяра на онез’ гоблини!
— А, те със сигурност са намислили нещичко — отвърна Бруенор — или аз съм брадат гном. Ама таз’ паплач не е виждала джуджета вече векове наред, освен ако съвсем не съм се объркал, и няма как да не са позабравили на какво сме способни!
Двамата си стиснаха ръцете и Дагна пое по пътя си, а тропотът от ботушите на неговите войни още дълго се носеше из коридорите като далечния тътен на задаваща се буря.
— Джуджетата никога не са се отличавали с умението си да се промъкват незабелязано — шеговито отбеляза Дризт.
Риджис дълго време гледа след отдалечаващите се войни на генерал Дагна, после обърна поглед към другата група джуджета, онези, които носеха тежката греда, каменните блокове и останалите съоръжения.
— Ако не ти стиска… — обади се Бруенор, вземайки интереса на полуръста за страх.
— Ако не ми стискаше, нямаше да съм тук, нали така? — троснато, даже грубо, го прекъсна Риджис.
Необичайната острота в гласа на полуръста изненада приятелите му и те учудено го изгледаха, ала той, съвсем в свой стил, повдигна корем над колана си, изпъчи рамене и извърна очи.
Другарите му весело се разсмяха, но Дризт продължи да се взира изпитателно в него. Риджис наистина беше „тук“, ала защо бе дошъл, това елфът изобщо не можеше да разбере. Да се твърди, че Риджис не обича особено битките бе също толкова слабо казано, както да се твърди, че не обича да пропуска ядене.
Няколко минути по-късно стоте войници, които бяха останали със своя крал, прекрачиха прага на избраната за срещата зала и се озоваха върху нещо като каменен пиедестал, около който се бяха разположили гоблините. Дризт не пропусна да забележи, че, за разлика от останалата част от залата, върху каменния блок нямаше сталагмитни образувания. От ниския таван висяха десетки сталактити, ала незнайно защо водата, която неспирно капеше от тях, не бе образувала обичайните каменни натрупвания.