Великанът пусна двете тояги и се вкопчи в смъртоносната рана.
Във въздуха изсвистя стрела и го повали на земята.
Останалите два етинга, скрити зад сталагмитното възвишение, решиха, че са видели предостатъчно от битката и побързаха да се шмугнат в един от страничните тунели.
Точно в онзи, по който пристигаха войните на генерал Дагна.
Тежко ранено, едно от чудовищата се върна залитащо в галерията. При всяка несигурна крачка, която правеше, върху приведения му гръб се стоварваха десетина чука, хвърлени от джуджетата в тунела. Преди Дризт, Уолфгар и дори Кати-Бри със своя Таулмарил да успеят да сторят каквото и да било, джуджетата нахлуха в галерията и се нахвърлиха отгоре му, повалиха го на земята и го посякоха на парчета, напълно заслепени от жаждата си за битка.
Дризт погледна Уолфгар и сви рамене.
— Не се бой, приятелю — усмихна се варваринът. — Останаха още много врагове!
С името на Темпос на уста, той се обърна и се хвърли към кипящата в другия край на стаята битка, опитвайки се да открие еднорогия шлем на Бруенор сред морето от вкопчени в смъртна схватка гоблини и джуджета.
Дризт обаче не го последва. Пред масовите битки той предпочиташе единичните схватки, затова сега двамата с Гуенивар отново тръгнаха покрай стената и много скоро напуснаха голямата зала.
Едва когато бе изминал известно разстояние и чу предупредителното изръмжаване на вярната пантера, елфът разбра, че Риджис го е последвал.
Много скоро боят се превърна в пълен разгром за гоблините — преценката на Бруенор за храбростта на джуджетата се бе оказала напълно вярна. Грубите мечове и жалките тояги на гоблините изобщо не можеха да се мерят със закалените оръжия на техните врагове, а бойните им умения бледнееха пред тези на добре обучените джуджета, които дори в разгара на най-ожесточената битка съумяваха да не развалят строя си и да не губят самообладание, колкото и трудно да бе това насред целия хаос и виковете на агония.
Все повече и повече гоблини напускаха бойното поле и се опитваха да избягат…, само за да налетят право на Дагна и неговите войни, които с нетърпение очакваха да получат своя дял от битката.
При цялата бъркотия Кати-Бри трябваше много да внимава накъде насочва магическия си лък, още повече, че съвсем не бе сигурна дали мършавите тела на гоблините ще успеят да спрат смъртоносния полет на сребърните му стрели. Като че ли най-сигурно бе да се цели в онези чудовища, които бягаха от битката, ала още не бяха достигнали бойците на генерал Дагна.
При всичките й приказки за преговори и след всички обвинения, които бе отправила към Бруенор и останалите, младата жена не можеше да отрече вълнението, което плъзваше из тялото й, притока на адреналин всеки път, когато вдигнеше Таулмарил.
Очите на Уолфгар също искряха от възбуда. Отгледан от войнствените обитатели на тундрата, той още съвсем млад бе вкусил жаждата за битки, съвсем млад бе познал онази ярост, която бе успял да обуздае и смекчи едва, когато Бруенор и Дризт му отвориха очите за многобройните скърби, които причиняваха вечните войни, водени от неговия народ, и го научиха да вижда враговете си не като безлична маса, а като одушевени същества.
Сега обаче, нямаше защо да изпитва вина, не и когато се биеше срещу създания на злото и мрака, каквито бяха гоблините. С песен, възхваляваща Темпос, на уста, Уолфгар обърна гръб на мъртвите етинги и се хвърли в бой. Вкопчените тела на свои и врагове не му позволяваха да хвърли чука си, ала младежът не се разтревожи особено. Миг по-късно, група гоблини се откъсна от редиците на биещите се противници и побягна право към него.
Първите трима забелязаха варварина, едва когато страховитият страничен удар на Щитозъб ги повали на земята и уби двама от тях. Останалите гоблини се поколебаха за миг, после отново се втурнаха напред, както водите на могъща река връхлитат върху внезапно изпречилата се на пътя им скала.
Само с един мощен удар на магическия си чук Уолфгар пръсна главата на най-близкото чудовище, после светкавично отклони меча на друг от гоблините и като заби лакът в лицето на трети от противниците си, строши челюстта му и го запрати на земята.
Внезапно усети леко убождане и рязко се отдръпна, миг преди острието на един гоблинов меч да успее да потъне в плътта му. Свободната му ръка се протегна назад, сграбчи нападателя за главата и повдигна гърчещото се създание във въздуха. То все още стискаше оръжието си, поставяйки Уолфгар в неблагоприятна позиция. Сега единствено железните мускули можеха да му помогнат и варваринът с всичка сила разтърси тялото на гоблина така, че да му попречи да вдигне меча си за нов удар.