— Не можех да го оставя да се върне при Облодра — обясни той. — Не и след като разбра, че живеем толкова близо до господарите му.
Двамата се разсмяха и Дайнин се накани да прибере камите, но Джарлаксъл му напомни, че няма нужда.
— Сами ще се върнат — каза той и като дръпна ръкава си, оголи магическата ножница, която обгръщаше китката му.
— Сядай, сядай — покани той приятеля си и посочи някакъв невзрачен стол до каменното писалище. — Доста неща трябва да обсъдим.
— Защо ме повика? — едва седнал попита Дайнин. — Тъкмо бях проникнал сред редовете на Вандрее.
— Ах, приятелю мой! — отвърна Джарлаксъл. — Винаги право на въпроса. Така ценя това ти качество!
— Улн’хир — отвърна Дайнин. — Лъжец.
Двамата отново се засмяха, ала веселието на Джарлаксъл не продължи дълго. Лицето му внезапно помрачня и като свали крака от писалището, той се приведе напред и стисна каменния плот с две ръце, по които блестяха великолепни украшения… За пореден път Дайнин се зачуди колко ли от прекрасните скъпоценности бяха надарени с магическа сила.
— Вече си решил кога ще нападнем рода Вандрее? — попита Дайнин — дали пък това не бе отговор на загадката?
— Забрави за тях — отвърна Джарлаксъл. — Сега те не са толкова важни.
Дайнин се подпря на писалището и отпусна острата си брадичка върху изящната си длан. Не са важни! Искаше му се да скочи и да удуши потайния главатар на наемниците. Беше му отнело цяла година…
Дайнин избута мислите за рода Вандрее някъде назад в ума си и изпитателно се вгледа в неизменно спокойното лице на Джарлаксъл, търсейки нещо, което да му подскаже какво става. И тогава разбра.
— Сестра ми! — Джарлаксъл кимна още преди Дини да бе изрекъл думата. — Какво е направила този път?
Джарлаксъл се изпъна на стола си, хвърли поглед към другия край на стаичката и пронизително изсвири. Като по даден сигнал, един голям каменен блок се отмести и разкри неголяма ниша. Виерна До’Урден, единствената оцеляла от братята и сестрите на Дайнин, пристъпи в стаята, по-красива и по-богато облечена, отколкото Дайнин я бе виждал някога, след рухването на дома им.
Внезапно Дайнин разпозна дрехите на сестра си и очите му се разшириха от изумление — Виерна носеше своите одежди! Одеждите на първожрица на Лолт, одеждите, върху които бяха изобразени символите на рода До’Урден! Дайнин не знаеше, че Виерна ги е запазила, не ги бе виждал повече от десет години…
— Рискуваш… — понечи да каже нещо той, ала безумното изражение на сестра му и огънят, който гореше в червените й очи и разпръскваше искри в сенките, спотаили се край високите й, абаносови скули, го накара да замълчи, преди да бе изрекъл предупреждението си докрай.
— Лолт отново ме подкрепя — съобщи Виерна.
Дайнин хвърли поглед към Джарлаксъл, ала той само сви рамене и безмълвно премести рубиненочервената превръзка над лявото си око.
— Кралицата на паяците ми показа пътя! — продължи Виерна, а обикновено мелодичният й глас стана дрезгав от вълнение.
Дайнин бе сигурен, че сестра му е на ръба на лудостта. Виерна винаги се бе отличавала със самообладание и търпимост, дори и след внезапната гибел, постигнала рода До’Урден. Ала през последните няколко години действията й започнаха да стават все по-странни, някога кротката Виерна сега прекарваше часове наред сама, отдадена на отчаяни молитви към безмилостната им богиня.
— И какъв е този път, който Лолт ти била показала? — наруши най-сетне тишината Джарлаксъл, без да изглежда ни най-малко впечатлен от думите на Виерна.
— Дризт! — докато произнасяше името на своя брат — вероотстъпник, от деликатните устни на Виерна сякаш покапа отрова.
Дайнин благоразумно затисна устата си с ръка и преглътна онова, което си мислеше. При цялото си безумие, Виерна си оставаше първожрица и не му се щеше да предизвиква гнева й.
— Дризт? — спокойно повтори Джарлаксъл. — Твоят брат?
— Той не ми е брат! — изкрещя Виерна и се хвърли към него, сякаш искаше да го удари. Дайнин не пропусна да забележи как Джарлаксъл премести ръката си върху каменния плот… ръката, с която хвърляше магическите си ками.
— Предателят на рода До’Урден! — продължаваше да се гневи Виерна. — Изменник на цялата ни раса!
Изведнъж разкривените от ярост черти на Виерна се изгладиха и по устните й плъзна лукава усмивка, която не вещаеше нищо добро.