— Когато й принеса Дризт в жертва, Лолт отново ще ми дари своята благословия, отново ще… — Виерна рязко млъкна — не искаше двамата да научат за плановете й повече, отколкото бе нужно.
— Звучиш досущ като матрона Малис — осмели се да каже Дайнин. — Тя също се опита да открие нашия бра… изменника.
— Спомняш ли си матрона Малис? — насмешливо попита Джарлаксъл — може би това име щеше да поуспокои малко превъзбудената Виерна.
Малис, майката на Виерна и глава на рода До’Урден, бе погубена именно заради неуспеха си да залови и убие предателя Дризт.
Гневът на Виерна като че ли наистина стихна и вместо това, тя избухна в продължителен саркастичен смях.
— Сега разбираш ли защо те повиках? — обърна се Джарлаксъл към Дайнин, сякаш жрицата изобщо не беше там.
— Искаш да я убия, преди да ни докара неприятности? — също така спокойно отвърна Дайнин.
Смехът на Виерна секна и тя хвърли яростен поглед на дръзкия си брат.
— Уиш я! — извика тя и магията заля Дайнин като мощна вълна, събори го от мястото му и го запрати към каменната стена.
— Коленичи! — заповяда Виерна и Дайнин, когато най-сетне успя да се съвземе, падна на колене, без да сваля изумен поглед от лицето на Джарлаксъл.
Главатарят на наемниците също не можа да скрие изненадата си. Последната заповед бе съвсем обикновено заклинание, което не би трябвало да покори с такава лекота опитен войн като Дайнин.
— Лолт ме подкрепя — обясни Виерна, застанала гордо изправена в малката стаичка. — Ако ми се противопоставите, значи се противите на нея и тогава ще бъдете безсилни срещу моите магии и проклятия.
— Според последното, което знаем за Дризт, той е отишъл на Повърхността — рече Джарлаксъл, опитвайки се да отклони разгарящия се гняв на Виерна. — И по всичко личи, че все още е там.
Виерна кимна и странната усмивка, заиграла внезапно по устните й, разкри снежнобели зъби, които ярко контрастираха с лъскавата й абаносова кожа.
— Там е — съгласи се тя. — Ала Лолт ми разкри как да се добера до него. Показа ми пътя към върха!
Дайнин и Джарлаксъл отново размениха объркани погледи. В техните уши думите на Виерна — а и самата тя — изглеждаха съвсем налудничави.
Ала Дайнин, противно на волята си и противно на всеки здрав разум, все още бе на колене.
Вдъхновяващ страх
Част първа
Изминаха почти три десетилетия откакто напуснах родните си земи — съвсем малко време според представите на моята раса, ала за мен тези години се равняват на цял живот. Всичко, което исках (или си мислех, че искам), когато избягах от мрака на Мензоберанзан, бе истински дом — място, в което да царят мир и любов, място, където бих могъл да окача ятаганите си над топлото огнище и да прекарвам вечерите си с верни приятели, унесени в разкази за отминали приключения.
Сега, в свещените зали на бруеноровите предци имам всичко това. Ние процъфтяваме. Цари мир. Нося оръжията си, единствено когато потеглям на някое от петдневните си пътешествия до Града на сребърната луна.
Нима съм грешал?
Не се съмнявам в правотата на решението си да напусна злия свят на събратята си и нито за миг не съжалявам за своя избор, ала постепенно започвам да вярвам, че в онези тежки времена желанията ми са били породени от бляновете на неопитността. В подземното царство на моя народ никога не успях да открия онова спокойствие, за което така силно копнеех.
Не мога да отрека, че животът ми сега е по-добър — хиляди пъти по-добър! — от всичко, което съм познал някога в мрака на Мензоберанзан. И все пак, ето че вече не мога да си спомня последния път, когато изпитах онова тръпнещо очакване, онзи вдъхновяващ страх, който предхожда надвисналата битка; онова трепетно вълнение, което плъзва из вените, единствено когато знаеш, че врагът е наблизо или когато ти предстои да се изправиш срещу ново предизвикателство.
О, прекрасно помня кога за последен път се случи това (едва преди година, когато Уолфгар, Гуенивар и аз разчиствахме тунелите в долните нива на Митрил Хол), ала самото усещане, онова трепетно безпокойство вече не мога да почувствам.
А може би действието е онова, което ни поддържа живи? Нима твърдим, че копнеем за покой и удобен живот, когато единствено предизвикателствата и приключенията ни карат да се чувстваме истински живи?
Трябва да призная поне пред себе си, че не знам.
Има едно нещо обаче, което стои извън всяко съмнение, една истина, която ще ми помогне да открия отговора на тези въпроси и която е най-голямата ми благословия — сега, когато съм заедно с Бруенор и неговите джуджета, с Уолфгар и Кати-Бри, когато до мен е и Гуенивар, скъпата Гуенивар, моята съдба е в собствените ми ръце.