— Доста си се отдалечила без придружител — отбеляза той, когато разбра, че младият варварин няма да се появи.
Кати-Бри кръстоса ръце пред гърдите си, потропвайки нетърпеливо с крак.
— Започваш да звучиш като баща, а не като приятел — отвърна тя. — Пък и не виждам Дризт До’Урден да има придружител.
— Добре казано — призна елфът, а в тона му нямаше и сянка от сарказъм, само искрено уважение.
Думите на Кати-Бри недвусмислено му припомниха, че тя е напълно способна да се грижи сама за себе си. На кръста й висеше къс джуджешки меч, а под дебелите кожени дрехи имаше изкусно изработена ризница, която спокойно можеше да се мери с тази, която носеше самият Дризт и която му бе подарък от Бруенор! През рамото й бе преметнат магическият лък на лейди Анариел, Таулмарил, Изпитващият сърцата, едно от най-могъщите оръжия, които Дризт бе виждал. Кати-Бри не само бе прекрасно въоръжена, но и бе отгледана сред жилавите джуджета и то от самия Бруенор Бойния чук, корав като камъните, които ковеше.
— Често ли гледаш изгрева? — попита Кати-Бри, когато видя, че очите на елфа бягат на изток.
Дризт приседна на един плосък камък и даде знак на Кати-Бри да дойде при него.
— Съзерцавам зората от деня, в който излязох на повърхността — отвърна той и отметна качулката на тъмнозеления си плащ. — Макар че тогава нежните утринни лъчи жестоко пареха очите ми. Постоянно напомняне за мястото, от което идвах, предполагам. За щастие, сега вече мога да понасям светлината.
— Наистина за щастие — каза Кати-Бри, а сините й очи приковаха погледа на елфа, докато на устните й трептеше същата невинна усмивка, която бе видял на онзи ветровит склон в Долината преди десет години.
Усмивката на първата жена, която го прие за свой приятел.
— Мястото ти наистина е тук, на слънчевата повърхност, Дризт До’Урден — продължи Кати-Бри — Не по-малко, отколкото на когото и да било друг от расите, обитаващи Царствата.
Дризт отново вдиша поглед към порозовялото небе, но не отвърна. Кати-Бри също не каза нищо повече и двамата дълго време седяха безмълвно един до друг, съзерцавайки пробуждащия се свят.
— Излязох, за да те видя — обади се внезапно момичето и в очите на Дризт проблесна учудване. — Имам предвид сега — поясни тя. — Чухме, че си се завърнал в Заселническа твърдина и че съвсем скоро ще си дойдеш в Митрил Хол. Оттогава всеки ден идвам тук.
Изражението на Дризт не се промени.
— Искаш да говорим насаме? — попита той.
Кати-Бри кимна, после извърна глава и отново се загледа в изгряващото слънце. Нещо не бе наред, разбра Дризт.
— Няма да ти простя, ако пропуснеш сватбата — меко каза Кати-Бри, после прехапа устни и подсмръкна тихичко, преструвайки се на настинала.
Дризт обгърна раменете на красивата жена:
— Вярваш ли, макар и за миг, че бих пропуснал церемонията, дори всички тролове на Вечните блата да стояха между мен и Сребърните зали?
Кати-Бри се обърна към него и се потопи в погледа на лавандуловите му очи, после се усмихна широко — прекрасно знаеше отговора. Ръцете и се обвиха около врата на елфа и тя го притисна към себе си, после скочи на крака и го накара да се изправи.
Дризт се опита да изпита нейното облекчение или поне да се престори на облекчен заради момичето. Още от самото начало Кати-Бри знаеше, че Дризт за нищо на света не би пропуснал сватбата и с Уолфгар, двама от най-скъпите му приятели. Защо тогава, чудеше се наблюдателният елф, бяха сълзите и подсмърчането, които съвсем не бяха предизвикани от настинка? Какво ли бе накарало Кати-Бри да излезе навън и да го потърси, след като само няколко часа по-късно щеше да го види в Митрил Хол?
Дризт не й зададе никой от тези въпроси, ала в сърцето му се загнезди притеснение. Всеки път, когато в тъмните очи на Кати-Бри заискряваха сълзи, сърцето на Дризт До’Урден се свиваше от притеснение.
Шумен тропот на ботуши се разнесе из лъкатушещия тунел, който извеждаше от Мензоберанзан, когато Джарлаксъл пое по него. Ако им се наложеше да напуснат границите на града и да отидат в пустошта на Подземния мрак сами, повечето елфи на мрака гледаха да си отварят очите на четири, ала наемникът знаеше точно какво да очаква от тунелите, познаваше всяко същество, което можеше да срещне из тази част на подземното царство.
Информация — именно това беше най-голямата сила на Джарлаксъл. Мрежата от шпиони на Бреган Д’аерте, групата, която той бе създал и издигнал до върха, бе по-сложна и мащабна от тази и на най-могъщия елфически род. Джарлаксъл знаеше всичко, което се случва (или е на път да се случи) в града и неговите околности и, въоръжен с тази информация, вече векове наред съумяваше да оцелява като разбойник без свой дом и име. Лукавият наемник толкова отдавна бе неизменна част от вечните заговори, кроящи се в Мензоберанзан, че вече никой в града (освен може би първата матрона Баенре) не си спомняше откъде точно произхожда.