— А-а-арг! — гърленият рев на джуджето отекна из коридора и накара тялото му да завибрира още по-силно.
Топлата кръв на елфа опръска подивелия бесовойн и събуди още по-необуздана ярост в гърдите му.
— А-а-арг! — изрева отново той.
Елфът рухна на пода, където острите доспехи на джуджето най-сетне довършиха зловещата си работа. Ала, макар тялото на неприятеля му да не помръдваше повече, Пуент още не бе приключил с него.
— Ти, подла, мрачна твар! — изкрещя той, като при всяка дума забиваше чело в лицето на противника си.
Много скоро, с помощта на острите си доспехи и шиповете, стърчащи от лактите и колената му, бесовойнът буквално разкъса елфа на парчета.
Най-сетне Пуент се отдръпна назад, повличайки безжизненото тяло след себе си. Едва тогава усети болката в гърба и разбра, че мечът на елфа трябва да го бе ударил поне веднъж. Повече обаче го разтревожи вцепенението, което пълзеше по ръката му — отровената от стрелата на мрачния елф рана си казваше думата. В гърдите на бесовойна отново се надигна люта ярост и като намести островърхия си шлем, той наведе глава и се втурна напред. В гърдите на мъртвия елф зейна грозна дупка.
Когато Пуент отскочи назад, обезобразеното тяло се катурна на земята в локва гъста, лепкава кръв.
— Надявам се, че не си приятелят на Бруенор, все пак — отбеляза бесовойнът, внезапно осъзнал, че цялата случка може да се окаже най-обикновено недоразумение. — Е, и да си, вече е твърде късно!
Кобъл, който използваше магическите си умения, за да провери дали пред тях няма заложени капани, потрепна инстинктивно, когато поредната сребропера стрела изсвистя над рамото му и потъна в ярко осветената стая. Свещенослужителят побърза отново да се залови за работа — искаше да свърши колкото се може по-скоро, за да даде възможност на Бруенор и останалите да се впуснат в атака.
Малката стреличка, която се заби в крака му, не го разтревожи особено — болката не бе никак силна (всъщност, доста приличаше на ужилване от насекомо), а заклинанията, с които бе защитил тялото си, забавяха действието на парализиращата отрова. Мрачните можеха да сипят стрела след стрела, ала сънят още дълги часове нямаше да успее да го надвие.
Когато най-сетне приключи с огледа на коридора и не откри и следа от тайни клопки, Кобъл махна на останалите да се приближат, нещо, което те, изгарящи от нетърпение, сториха незабавно. Внезапно погледът на свещенослужителя бе привлечен от нещо странно — на мътната светлина, струяща от стаята, по пода съвсем ясно се виждаха метални стружки.
— Желязо? — прошепна джуджето и инстинктивно посегна към издутата си кесия, пълна с дребни камъчета бомби.
После се прилепи о земята и протегна свободната си ръка назад, за да даде знак на спътниците си да се върнат обратно.
Изведнъж, насред врявата от битката, до ушите му достигна напевът на заклинание, елфическо заклинание.
Очите на Кобъл се разшириха от ужас и той се обърна назад, крещейки на приятелите си да бягат. После и сам се опита да побегне, а ботушите му се запързаляха по гладкия каменен под — толкова бързо се движеха късите му крака.
Гласът на елфическата жрица се извиси в кресчендо.
Металните стружки полетяха във въздуха и се превърнаха в желязна стена, която бавно се наклони на една страна и се стовари право върху бедния Кобъл.
Мощна въздушна струя изпълни тунела, когато тоновете метал се сгромолясаха върху каменния под, опръсквайки лицата на тримата вцепенени от ужас приятели с кръв и парченца мозък. Стотици малки експлозии, стотици пъстроцветни взривове отекнаха глухо изпод рухналата стена.
— Кобъл! — безпомощно прошепна Кати-Бри.
Магическата светлина в далечната стая угасна, а пред вратата се появи кълбо мрак и препречи края на коридора. Миг по-късно, от там изплуваха още два черни облака и скриха срутената стена.
— В атака! — провикна се пристигналият в този момент Тибълдорф Пуент и профуча покрай колебаещите се приятели.
Ново кълбо мрак се завихри точно пред него и го накара да се закове на място. Скрити зад черната магическа пелена, елфическите тетиви зазвънтяха в мрака и в тунела полетяха рой стрели.