Выбрать главу

Върху раменете си главатарят на Бреган Д’аерте бе наметнал къса пелерина, която блещукаше в мрака и обливаше стройното му тяло с водопад от магически цветове; върху гладко обръснатата му глава бе нахлупена широкопола шапка, богато украсена с пера от диатрима, голяма безкрила птица, обитаваща Подземния мрак. Над единия му крак се поклащаше тънък меч, над другия бе закачен дълъг кортик. Това като че ли бе всичко, ала никой, който го познаваше поне малко, не би се заблудил — хитрият наемник несъмнено носеше още доста оръжия, добре скрити, но така, че да могат да бъдат използвани в мига, в който му потрябват.

Тласкан от любопитство, Джарлаксъл неволно се забърза, ала после отново забави крачка, сетил си, че възнамерява да закъснее порядъчно за необичайната среща, която лудата Виерна му бе определила.

Лудата Виерна.

Джарлаксъл се замисли за нея, дори поспря за малко и се облегна на стената, припомняйки си всичко, което първожрицата бе изрекла през последните няколко седмици. Онова, което в началото сякаш не бе нищо повече от отчаяна, мъждукаща надежда на изпаднал благородник без никакви изгледи за успех, бързо се превръщаше в сериозен план. Джарлаксъл се бе съгласявал с приумиците на Виерна, по-скоро за да се позабавлява и да задоволи любопитството си, отколкото, защото допускаше, че наистина ще убият, или дори само открият, отдавна изчезналия Дризт.

Ала нещо очевидно помагаше на Виерна. Лолт, трябваше да вярва Джарлаксъл, или някой от могъщите й слуги. Явно бе, че жреческите способности на Виерна са се завърнали с пълна сила, тя им бе дала ценна информация и дори бе намерила съвършения шпионин за плана им. Сега вече бяха напълно сигурни в местонахождението на Дризт До’Урден и Джарлаксъл започваше да вярва, че да убият предателя може и да не се окаже чак толкова невъзможно.

Още преди наемникът да достигне последния завой на тунела, зад който имаше широка зала с нисък таван, шумният тропот на ботушите му възвести неговото пристигане. Виерна вече беше там, както и Дайнин, и Джарлаксъл с учудване забеляза (поредният дребен факт, който се запечата в съзнанието на пресметливия наемник), че Виерна сякаш се чувства много по-удобно в пустошта, отколкото брат й. Дайнин беше прекарал дълги години из тези тунели, начело на различни съгледвачески отряди, ала Виерна, която познаваше единствено защитения живот на благородна жрица, рядко бе напускала пределите на града.

Ако обаче наистина вярваше, че има благословията на Лолт, тя нямаше да се страхува от нищо.

— Занесе ли дара на човека? — припряно попита Виерна, сякаш въпросът не търпеше отлагане.

Нищо в живота на Виерна, помисли си Джарлаксъл, сякаш не търпеше отлагане.

Директният въпрос, непредшестван от никакъв поздрав, нито дори от забележка за това, че закъснява, за миг свари наемника неподготвен и той погледна към Дайнин, който безпомощно сви рамене. Докато в очите на Виерна бушуваше алчен пламък, в прекършения поглед на Дайнин се четеше единствено примирение.

— Обецата вече е у него — отвърна Джарлаксъл.

Виерна потърка металната повърхност на плоския, подобен на диск предмет, който държеше в ръка и който бе украсен със същите символи, които бяха изобразени и върху обецата.

— Студен е — каза тя. — Нашият шпионин вече се е отдалечил от Мензоберанзан.

— Както и скъпоценният подарък — саркастично отбеляза Джарлаксъл.

— Така трябва! — сопна се Виерна. — Това ще помогне на делото ни.

— Ако шпионинът наистина се окаже толкова важен, колкото ти си мислиш — спокойно добави Джарлаксъл.

— Съмняваш ли се в него? — ехото в тунела поде думите на Виерна и дълго ги повтаря, засилвайки още повече притеснението на Дайнин.

В ушите на Джарлаксъл, въпросът на жрицата съдържаше недвусмислена заплаха.

— Самата Лолт ме отведе при него — разнесе се изпълненият с презрение глас на Виерна. — Самата Лолт ми показа как да възвърна прежната слава на нашия род. Нима се съмняваш…