— Назад! — изкрещя Бруенор.
Таулмарил пропя в отговор на елфическите арбалети, а Пуент, улучен от поне дузина отровни стрелички, започна да се свлича на земята. Уолфгар го сграбчи за върха на острия шлем и тръгна към Бруенор.
— Дризт! — беззвучно простена Кати-Бри, изпращайки стрела след стрела в мрака, с надеждата, че приятелят й няма да се покаже от стаята точно в този момент.
Напоеният с отрова връх на малка стреличка се удари в Таулмарил и падна на пода.
Кати-Бри разбра, че не може да остане повече.
Вълшебният лък иззвънтя за последен път, преди младата жена да се втурне след баща си и останалите, отдалечавайки се с всяка крачка от скъпия приятел, когото бе дошла да спаси.
Дризт пада в продължение на няколко метра, блъсна се в стената при един особено рязък завой и отново се запремята по стръмния, тесен улей. През цялото време стискаше ятаганите си с всички сили — най-много се боеше да не би някой от тях да се откачи от кръста му и да го посече, докато се търкаля надолу.
Въпреки бързината, с която пропадаше, успя да се преобърне, поставяйки крака пред себе си, ала при следващия завой тялото му отново се извъртя на една страна, а ударът, който получи, когато се блъсна в каменната стена, замалко не го повали в несвяст.
Тъкмо си мислеше, че започва да овладява положението и се канеше отново да се преобърне, когато улеят внезапно се отвори под наклон и го изхвърли в някакъв коридор. Дризт се сгромоляса на земята, но за щастие успя да запази присъствие на духа и да запрати двата ятагана встрани от себе си.
Тялото му се удари в пода с глух тътен, после се претърколи настрани и с всичка сила се блъсна в един грамаден камък.
Дризт До’Урден остана да лежи напълно неподвижен.
Не мислеше за болката (която бързо започна да отстъпва място на пълно вцепенение), не се зае да изследва многобройните ожулвания и натъртвания, които бе получил, докато падаше надолу и дори не се сети за Ентрери. В този мъчителен момент в съзнанието на доблестния елф имаше една-единствена мисъл, която надделяваше дори над страха за съдбата на приятелите му.
Беше нарушил обета си.
Когато след убийството на Масой Хюнет (негов събрат по раса), младият Дризт До’Урден напусна завинаги Мензоберанзан, той се закле пред себе си, че никога вече няма да погуби някого от своя народ. Успя да удържи на думата си, дори когато семейството му, тласкано от жажда за мъст, го последва в дивите земи на Подземния мрак; не отстъпи от нея, дори когато се изправи срещу най-голямата си сестра. Споменът за смъртта на Закнафейн бе съвсем пресен в съзнанието му, а жаждата да убие злата Бриса го изгаряше така, както никое друго желание. Макар и полуобезумял от мъка и от десетте години, прекарани в борба за оцеляване в безмилостната пустош, Дризт бе съумял да устои на думата си.
Ала не и този път. Нямаше и капка съмнение, че бе убил стража, който пазеше горния отвор на улея — магическите ятагани бяха прорязали съвършен кръст върху гърлото на злощастния войник.
Бяха го предизвикали, каза си Дризт, трябваше да го стори, за да се измъкне от Виерна и нейните спътници. Не беше желал това насилие, изобщо не го бе търсил. Никой не би могъл да го вини за онова, което бе сторил в желанието си да избяга от несправедливия „съд“ на Виерна и да помогне на приятелите си, които за първи път през живота си се изправяха срещу страховитите елфи на мрака.
Никой не можеше да го вини, ала докато лежеше на пода в тъмния коридор и усещаше как животът бавно се завръща в безчувствените му крака, Дризт не можеше да прогони простичкия факт от съзнанието си.
Беше нарушил обета си.
Бруенор ги Поведе напосоки из криволичещите тунели. Понесъл хъркащия Пуент на ръце, Уолфгар го следваше по петите, мъчейки се (без кой знае какъв успех) да се опази от острите доспехи на бесовойна. Кати-Бри безшумно крачеше до него, като от време на време поспираше за миг, за да изпрати поредната сребропера стрела в мрака зад себе си.
Много скоро всичко утихна и единствено шумът от стъпките на тримата приятели нарушаваше безмълвието на непрогледните тунели. Безмълвие, което ги плашеше повече и от най-гръмогласната орда преследвачи — и тримата бяха виждали колко беззвучно може да се движи Дризт и знаеха, че мрачните елфи се славят с умението си да се прокрадват така.