Ала накъде да бягат? Дори не бяха сигурни къде точно се намират и ако искаха да се върнат обратно в тунелите, които познават, щеше да им се наложи да спрат и внимателно да се огледат наоколо, преди да решат накъде да тръгнат.
Най-сетне се натъкнаха на неголям страничен коридор с три разклонения; които от своя страна също се разделяха след няколко метра. Без да е напълно сигурен накъде отива, Бруенор ги поведе наляво, после надясно, докато накрая се озоваха в малка стаичка, очевидно дело на гоблинови ръце. В мига, в който и тримата влязоха вътре, Уолфгар изтърколи големия каменен блок, който явно служеше за врата, и се облегна на него.
— Елфи на мрака! — прошепна Кати-Бри, сякаш все още не можеше да повярва. — Как са се озовали в Митрил Хол?
— Защо, не как — поправи я Бруенор. — Защо събратята на елфа са дошли в моите тунели?
— И какво — мрачно добави джуджето след малко и с потъмняло от тревога лице започна да мести поглед между обичната си Кати-Бри и Уолфгар, гордият младеж, който се бе превърнал в прекрасен мъж под неговите грижи. — В какво се забъркахме този път?
Кати-Бри не знаеше какво да отговори. Заедно приятелите се бяха изправяли срещу не едно и две чудовища, преодолявали бяха страховити препятствия и невъобразими опасности. Нищо обаче не можеше да се сравни с ужаса на онова, което ги заплашваше сега — безмилостни и жестоки елфи на мрака, които държаха в лапите си Дризт и може би тъкмо в този момент се канеха да го убият… ако вече не го бяха сторили. Водени от желанието си да спасят скиталеца, приятелите бяха нахлули в стаята като вихър, помитащ всичко. Ала надмощието им беше продължило само няколко мига — докато мрачните успеят да се съвземат от изненадата. Численото превъзходство на злите елфи бе прекалено голямо и тримата приятели трябваше да избягат, без дори да са сигурни дали онзи, когото за миг бяха зърнали да си проправя път към другия край на стаята, наистина е Дризт До’Урден.
Търсейки опора, Кати-Бри вдигна поглед към Уолфгар, ала и върху неговото лице прочете същата безпомощност.
Младата жена побърза да отвърне очи — нямаше нито време, нито желание отново да се кара с варварина заради покровителственото му отношение. Знаеше, че Уолфгар все още се тревожи за нея повече, отколкото за себе си и не можеше да го съди за това, ала също така разбираше, че ако варваринът продължава да се измъчва от мисълта за нейната сигурност, няма да може да се съсредоточи върху опасностите, с които неминуемо им предстоеше да се сблъскат съвсем скоро.
В този момент Кати-Бри му беше в тежест… не поради липса на умения, или защото не можеше да се грижи за себе си, а заради слабостта на самия Уолфгар, заради неспособността му да я приеме за пълноценен съюзник.
А колко отчаяно се нуждаеха от съюзници сега, когато наоколо им гъмжеше от елфи на мрака!
Използвайки вроденото си умение да левитира, мрачният елф ловко се измъкна от улея. Първото нещо, което видя, бе сгърчена купчинка, покрита с тъмнозелен плащ в другия край на коридора.
Стиснал тежка тояга в ръка, войникът се хвърли напред с радостен вик на уста — Виерна със сигурност щеше да го възнагради богато, задето е заловил избягалия пленник. Тоягата се спусна надолу и прокънтя неочаквано глухо, когато се стовари върху камъка, скрит под наметалото на Дризт.
Безшумен като смъртта, скиталецът скочи от малката издатинка над улея, където се бе притаил до този момент.
Очите на злия елф се разшириха от ужас, когато проумя грешката си — колко пъти бе минавал покрай същия този камък, а се остави да го измамят толкова лесно!
Дризт понечи да използва дръжката на ятагана си, подтикван от отчаяното желание да спази обета си поне този път, да не отнема живота на още един от своите събратя. Знаеше, че може да го направи — нямаше да му бъде особено трудно да надвие противника си, да го обезвреди и да го върже.
Ако беше сам в подземията, ако всичко се свеждаше единствено до това да се спаси от лапите на Виерна и Ентрери, Дризт щеше да се вслуша в онова, което му нашепваше състрадателното му сърце. Ала сега не ставаше дума само за него, застрашени бяха и приятелите му, нещо повече, навярно дори и в този момент те се биеха с враговете, които бе оставил зад гърба си. Никога нямаше да си го прости, ако този войник някак успееше да се съвземе и причинеше зло на Бруенор, Уолфгар или Кати-Бри.
Сиянието полетя напред, прободе гръбнака и сърцето на злощастния елф и излезе през гърдите му. Обикновено синкавото му острие сега имаше зловещ червеникав оттенък.