Ентрери се престори на доволен от този отговор — прекрасно разбираше, че да даде изблик на гнева си, би било равносилно на самоубийство. Само че палачът нямаше намерение да се откаже току-така. Погледът му трескаво обходи стаята — на всяка цена трябваше да измисли нещо, което да накара Виерна да промени решението си.
До този момент всичко се бе развивало точно според неговия план, като се изключи това, че не успя да последва Дризт в улея. Веднъж останали сами в долните тунели, двамата смъртни врагове щяха да разполагат с предостатъчно време, за да решат спора помежду си веднъж завинаги. А ето че сега така жадуваният от палача двубой започваше да изглежда все по-невъзможен.
Хитрият убиец неведнъж се бе измъквал от много по-опасни положения… ала сега имаше една малка разлика — този път си имаше работа не с кого да е, а с елфи на мрака, всепризнатите майстори на подлите машинации.
— Ш-ш-т! — изсъска Бруенор на Уолфгар и Кати-Бри, макар че в действителност целият шум идваше от Тибълдорф Пуент, който бе заспал дълбоко и сега хъркаше така оглушително, както само едно джудже можеше да хърка. — Мисля, че чух нещо.
Уолфгар подпря шлема на бесовойна на стената, после повдигна брадичката му, за да го накара да си затвори устата и затисна големия му нос с ръка. Бузите на Пуент се издуха странно и в тунела се разнесе особен скърцащо мляскащ звук. Уолфгар недоумяващо погледна Кати-Бри и наклони глава на една страна, чудейки се дали безобразното джудже не бе започнало да хърка през ушите!
Бруенор подскочи при този неочакван шум, но бе твърде зает, за да се обърне и да нахока приятелите си. От мрака отново долетя едва доловимо шумолене, после още едно, но този път по-силно. Бруенор знаеше, че много скоро ще ги открият, ала как биха могли да избягат като нямаха факла, а нито Уолфгар, нито Кати-Бри можеха да се оправят из плетеницата от тунели без поне мъничко светлина.
Следващото прошумоляване се чу съвсем близо, само на един-два метра от малката стаичка.
— Хайде, покажи се, ти, остроухо изчадие на мрака! — в гласа на Бруенор имаше и раздразнение, и уплаха.
Най-сетне, като не можеше да се сдържа повече, той изскочи в коридора, вдигнал високо митрилната си брадва.
Точно както предполагаше, тъмният силует вече се намираше досами вратата. Секирата изсвистя, ала черната сянка беше по-бърза — преди Бруенор да разбере какво става, тя прелетя покрай него и се вмъкна в малката стаичка, безшумна като смъртта.
— К-к-какво… — заекна смаяното джудже и рязко се обърна, при което се подхлъзна и замалко не падна — толкова бързаше да се притече на помощ на приятелите си.
— Гуенивар! — разнесе учуденият глас на Кати-Бри и Бруенор се втурна обратно в малката стаичка, тъкмо когато пантерата разтвори уста и пусна ониксовата статуетка… заедно с откъснатата ръка на злощастния елф, имал глупостта да се опита да грабне магическия предмет.
Върху лицето на Кати-Бри се изписа погнуса и тя изрита ръката в другия край на стаята.
— Дяволски добра котка! — призна Бруенор, обзет от истинско облекчение при появата на този нов и могъщ съюзник.
Гуенивар изрева в отговор и мощният звук отекна далеч, далеч в мрачния тунел. Пуент се сепна и с мъка отвори сънените си очи. Миг по-късно те насмалко не изскочиха от орбитите си, когато джуджето видя огромната тристакилограмова пантера да седи само на метър от него.
Мощен приток на адреналин запулсира към мозъка му и то заломоти нещо с трескава бързина, докато панически опитваше да се изправи (при което сам се изрита по пищяла така, че от раната потече кръв). Почти беше стигнал до нея, когато Гуенивар най-сетне разбра какво си е наумил и лекичкото тупна с лапа през лицето, без дори да извади ноктите си.
Островърхият шлем шумно издрънча, когато Пуент се блъсна в каменната стена. Май никак нямаше да му дойде зле да подремне още малко, реши той, ала бързо пропъди тази мисъл от главата си — та нали беше бесовойн, а един истински бесовойн никога не би се отказал от такава страховита битка! Извади плоска манерка изпод дрехите си и сръбна от нея порядъчно, после тръсна глава, за да махне паяжините от лицето си, при което дебелите му устни издадоха странен, плющящ звук. Прогонил и последните остатъци от съня с помощта на питието от манерката, Пуент стъпи здраво на земята и се накани отново да се втурне в атака.
Миг по-късно безпомощно размахваше крака във въздуха — Уолфгар го бе сграбчил за върха на шлема и го държеше на половин метър от пода.