— Аз работя сам! — възпротиви се Ентрери.
— Ти ще умреш сам — поправи го Виерна. — Сам срещу брат ми в тези тунели, имам предвид — привидно меко добави тя, ала убиецът прекрасно разбираше, че заплахата й няма нищо общо с Дризт.
Нямаше никакъв смисъл да спори с нея, затова само сви рамене и даде знак на един от бойците, които щяха да го придружават, да застане начело.
Всъщност палачът можеше само да се радва, че има пред себе си елф на мрака — с умението си да левитира, той щеше да направи пътуването надолу по опасния улей много по-лесно и за него самия.
Елфът водач първи се показа в долния тунел, следван от Ентрери и от другаря си. Гледката, която се разкри пред очите му, го обърка и той лекичко побутна с крак проснатото на пода тяло. Палачът, който много по-добре знаеше колко хитър може да бъде Дризт, го отмести встрани и опря сабята си в гърба на вече изстиналия труп. После предпазливо обърна мъртвия елф по гръб, просто за да бъде напълно сигурен. Както предполагаше, това наистина не бе Дризт и той доволно прибра оръжието си.
— Врагът ни е хитър — отбеляза той и единият от спътниците му, който явно поназнайваше малко от Общия език, кимна и преведе думите му на другаря си.
— Това е Ак’хафта — обясни водачът на Ентрери и даде знак на другия елф да се приближи. — Виерна беше права — мъртъв е.
Ентрери изобщо не се изненада при вида на елфическия труп, проснат досами изхода на улея. Той най-добре от всички в отряда на Виерна знаеше колко опитен и опасен е техният противник и силно се съмняваше, че двамата му спътници — изкусни войни, ала неподготвени за хитрините и тактиката на Дризт — изобщо бяха в състояние да го заловят. Всъщност палачът бе убеден, че ако двамата елфи бяха тръгнали сами, Дризт отдавна щеше да ги е съсякъл.
При тази мисъл по устните му пробягна усмивка, която стана още по-широка, когато осъзна, че двамата му спътници не разбират дори собствения си съюзник, а какво оставаше за неприятеля си.
Сабята му полетя встрани и прониза гърдите на втория елф, който тъкмо минаваше покрай него. Другарят му, по-бърз отколкото палачът бе очаквал, светкавично се обърна, вдигнал заредения си арбалет.
Изумрудената кама одраска десницата на елфа и успя да отклони отровната стреличка. Това още повече го ядоса и като изръмжа сърдито, боецът на Джарлаксъл извади два остри като бръснач меча.
Ентрери имаше чувството, че никога няма да спре да се удивлява на лекотата, с която елфите на мрака се биеха с две еднакво дълги оръжия. Сега обаче не му бе до това и като разкопча тънкия си кожен колан, той го прегъна надве и го размаха заедно с меча си, опитвайки се да държи противника си далеч от себе си.
— Ти си на страната на Дризт! — обвинително каза елфът.
— Не — поправи го Ентрери, — просто не съм на ваша страна.
Противникът му се втурна в атака, кръстосал мечове пред себе си, после леко се отдръпна и отново се хвърли напред. Ентрери успя да отбие връхлитащите оръжия и направи крачка назад. Макар нападението да бе проведено изкусно и измамливо бързо, палачът веднага усети разликата между война на Джарлаксъл и Дризт, онова на пръв поглед незабележимо умение, което издигаше скиталеца (а и него самия) над бойци като този елф, независимо колко добри бяха те. Двойната атака бе изпълнена наистина майсторски, ала в няколкото секунди, които бе продължила, противникът му напълно бе свалил защитата си. Както мнозина други нелоши бойци, и този елф имаше един малък недостатък — умееше и да напада, и да се защитава блестящо… но не и да прави двете едновременно.
Не беше кой знае какъв пропуск — бързината му го компенсираше толкова добре, че повечето войни изобщо не биха го забелязали. Ала Ентрери не бе като повечето войни.
Елфът отново се хвърли в атака. Единият му меч полетя към лицето на палача, който го отби миг преди да бъде пронизан. Вторият меч го последва мълниеносно, насочен доста по-ниско, ала Ентрери успя да го спре и да наведе острието надолу.
Нападенията на елфа ставаха все по-яростни, оръжията му свистяха във въздуха със светкавична бързина, търсейки и най-малката пролука в защитата на Ентрери, ала палачът всеки път съумяваше да ги спре със сабята и кожения колан, който използваше като примка, за да забавя и отклонява вражеските удари.
През цялото време Ентрери бавно отстъпваше назад и изчакваше подходящия момент — знаеше, че смъртта на противника му е въпрос само на време.
Двата меча се кръстосаха, после се разделиха и полетяха встрани, само за да се кръстосат отново и да се насочат право към гърдите на Ентрери, точно както бе станало и при първото нападение на елфа.