— Неколцина мъртви елфи — поправи го Пуент и доволно потри ръце, при което необикновените му доспехи шумно се раздрънчаха.
— Хич не си го и помисляй! — сопна се Бруенор, като внимаваше да не повишава много глас. — Чини ми се, че тез’ елфи знаят къде се намира Дризт и точно натам са тръгнали, само че без светлина никога няма да успеем да ги проследим.
— А ако запалим факла, неминуемо ще се стигне до битка — допълни Кати-Бри.
— Ами тогаз’ да запалим проклетото нещо! — с надежда в гласа предложи Пуент.
— Затваряй си устата! — сряза го Бруенор. — Ще се движим бавно и внимателно. Ти, момче — обърна се той към Уолфгар, — приготви факлата, всъщност нека да са две, и бъди готов да ги запалиш при първите признаци, че се задава битка.
После даде знак на Гуенивар да застане начело и да ги поведе, без да бърза.
Скоро след като излязоха от тунела, Пуент тикна нещо в ръката на Кати-Бри:
— Пийни си и дай и на останалите да си сръбнат.
Кати-Бри бързо се досети, че невидимият предмет трябва да бе голямата манерка на бесовойна и внимателно я поднесе към носа си. Острата миризма, която я лъхна отвътре, я накара да сбърчи лице и тя се накани да върне шишето на собственика му.
— Друга песен ще запееш, когат’ стрелата на някой мрачен елф се забие в тялото ти — рече Пуент и я потупа по гърба. — Няма отрова, дето да те улови, след като туй нещо се разлее във вените ти.
Напомняйки си, че Дризт е в опасност, младата жена най-сетне се престраши и отпи голяма глътка от съмнителната течност, при което се препъна, задавена от свиреп пристъп на кашлица. За миг пред погледа й заиграха осем джуджешки и четири котешки очи, вперени в нея, после всичко отново си дойде на мястото и тя подаде манерката на баща си.
Бруенор си сръбна няколко глътки, без да се замисли и дори премлясна доволно, когато свърши.
— Туй ще те сгрее до пръстите на краката — каза той на Уолфгар, докато му предаваше манерката.
Когато и варваринът се съвзе от първоначалния ефект на неизвестната напитка, Гуенивар безшумно ги поведе напред, а доспехите на Пуент проскърцваха при всяка негова крачка.
Четиридесет добре въоръжени джуджета тръгнаха с генерал Дагна, прекосиха Митрил Хол и стигнаха до последната караулна.
— Ще тръгнем право към гоблиновата зала, където ще се разпръснем — обясни генералът на войниците си, после заедно със стражите състави цяла система от почуквания и сигнали и им нареди в никакъв случай да не пускат в новите тунели отряди, наброяващи по-малко от дванадесет войни.
След това гордо и безстрашно застана начело на строените си бойци и прекрачи прага на отворената врата. Всъщност, Дагна не вярваше Бруенор наистина да е в опасност — шепа гоблини или нещо също толкова незначително, ето с какво си мислеше, че ще му се наложи да си има работа. Все пак той бе истински пълководец и предпочиташе да поведе повече войни, отколкото са му нужни, пред това да се озове в неблагоприятна позиция заради прекалената си самоувереност. Освен това, не искаше да поема и най-малкия риск, когато ставаше въпрос за сигурността на краля.
Тропот на тежки ботуши, подрънкване на доспехи и грубоватите бойни песни, които маршируващите джуджета подхващаха от време на време, изпълниха тунелите. Всеки трети войник носеше запалена факла и в обикновено тъмните коридори, сега бликна ярка светлина. Дагна нямаше никаква причина да мисли, че внушителният му отряд трябва да пази пристигането си в тайна, а и се надяваше, че по този начин ще помогне на Бруенор и всички други съюзници, които биха могли да се намират из тези тунели, да ги открият по-лесно.
И дори не подозираше за присъствието на мрачните нашественици.
Джуджетата се движеха бързо и много скоро стигнаха до първия кръстопът, само на няколко метра от костите на убития от младия Бруенор етинг. Дагна нареди на неколцина от войните си да пазят фланговете и продължи напред с намерението да отиде направо в залата, където се бе провела битката с гоблините. Преди да достигне най-близкия страничен коридор обаче, той се закова на място и даде знак на войниците да запазят тишина.
Огледа се на всички страни и предпазливо пое напред. Войнските му инстинкти, изострени до краен предел от безбройните битки, които бе водил през живота си, сега му нашепваха, че нещо не е наред, усещаше как косъмчетата на врата му незнайно защо настръхват от напрежение.